То не реагира и Закнафейн се нахвърли с мечовете срещу него.
Дризт се наведе, претърколи се, сграбчи ятаганите и се изправи, за да посрещне атаката. Чудеше се, обаче, дали това бе поредният урок или истинско нападение.
Повелителят на меча яростно го притисна, нанасяше удар след удар, а момчето отстъпваше назад — въртеше се в кръг. То се отбраняваше достатъчно добре, за да забележи познатия елемент в атаките на учителя — те идваха ниско отдолу, много по-често изтласкваха и издигаха основата на ятаганите на младежа, отколкото остриетата им.
Дризт осъзна, че Зак е решил да подкрепи думите си с доказателства. На лицето му беше изписана такава ярост, че момчето не знаеше на какво е способен неговият учител. Ако се окажеше прав, дали щеше да го промуши отново в бедрото? Или в сърцето? Зак нанасяше удари отгоре, отдолу и момчето зае твърда позиция.
— Двоен удар под кръста! — изрева Повелителят на меча и се хвърли напред.
Дризт беше готов да го посрещне. Изпълни „долно кръстосване“ и самодоволно се ухили, когато чу звънтенето на елмаза — на ятаганите, пресичащи пътя на мечовете. После продължи само с една ръка. Мислеше си, че по този начин може да отклони и двата меча на своя учител. Сега, когато парираше само с едно оръжие, Дризт го размаха в отклоняващи противоудари.
Докато той сменяше ръката си, Зак забеляза една маневра, една уловка. Беше подозирал, че момчето може да я използва. Учителят спусна по-близкия си меч към земята до париращото оръжие на младия До’Урден. Дризт се опита да се противопостави, да удържи тежестта на ятагана си, но загуби равновесие. Успя да се задържи, преди да е паднал съвсем, макар че кокалчетата на пръстите му докоснаха каменния под. Още вярваше, че Зак се е хванал натясно в капана и, че може да завърши великолепното си изпълнение. Момчето прекрачи леко напред, за да заеме стабилна позиция.
Повелителят на меча се строполи на пода и се опита се да избегне извилия се в дъга ятаган. Претърколи се само веднъж и заби тока на ботуша си в свивката на коляното на Дризт. Преди да е усетил какво става, младежът лежеше по гръб на земята.
Зак рязко наруши собствената си инерция и скочи на крака. Зашеметеният Дризт не разбра кога мрачният елф се надвеси над него и опря върха на меча си в гърлото му. Беше болезнено и оттам се проточи малка струйка кръв.
— Да имаш още нещо за казване? — изръмжа учителят.
— Парирането не е правилно — отвърна Дризт.
Закнафейн не се сдържа и избухна в смях. Той хвърли меча си на пода, протегна ръка към момчето и му помогна да се изправи. Бързо се беше успокоил — учителят разбра това по бледолилавите очи на своя ученик, когато го отдалечи на една ръка разстояние, за да го погледне. Зак се възхищаваше на лекотата, с която Дризт нанасяше удари, на начина, по който държеше двата ятагана, сякаш се бяха сраснали с ръцете му. Младият мрачен елф тренираше само от няколко месеца, но вече можеше да борави отлично с почти всяко оръжие от огромната оръжейна на дома До’Урден.
Тези ятагани! Любимите му мечове с извити остриета, които подчертаваха зашеметяващия размах на бойния му стил. Младият войн, макар и почти дете, можеше да надвие половината от членовете на Академията само с тези два ятагана. Тръпки побиха Зак като си представи в какъв великолепен боец щеше да се превърне това момче след години.
Но не само физическите качества и потенциалът на младия До’Урден бяха привлекли вниманието му. Закнафейн бе осъзнал, че нравът на момчето наистина се различава от този на мрачните елфи. То имаше невинен характер и не беше никак злобно. Повелителят на меча не можеше да го погледне, без да изпита гордост от него. Във всяко едно отношение Дризт и Зак се придържаха към еднакви принципи — към така необичайната за Мензоберанзан нравственост.
Макар че момчето също усещаше връзката помежду им, то не знаеше, че те единствени споделяха тези нрави в покварения свят на мрачните елфи. Но разбираше, че „чичо Зак“ е различен от всички, които познаваше — семейството си и малка част от войниците на До’Урден. Със сигурност се различаваше от най-голямата му сестра, Бриса, и нейния фанатичен, почти сляп стремеж за издигане в тайнствената религия на Лот. Различаваше се и от матрона Малис — майката на Дризт, която не разговаряше с момчето, освен ако не се налагаше да му заповяда да свърши нещо.
Закнафейн умееше да се усмихва и без някой да е пострадал. Той беше единственият мрачен елф, който изглеждаше доволен от положението, което заемаше, и чийто смях Дризт някога бе чувал.