Зак се огледа безпомощно наоколо. Мразеше това място, преддверието на параклиса, скулптурите на Кралицата на Паяците, които не го изпускаха от дяволския си поглед; мразеше и Малис, седнала на трона на властта, издигаща се над него.
Той отпрати виденията и събра смелост. Напомняше си, че този път причината, да се противопостави на матроната, е доста основателна.
— Не го изпращай! — изсъска той. — Те ще го унищожат!
Ръцете й стискаха здраво каменните странични облегалки на големия трон.
— Момчето притежава повече умения от половината членове на Академията — бързаше да продължи Зак, преди гневът на матроната да е избухнал. — Само ми дай още две години и ще го превърна в най-добрия войн в Мензоберанзан!
Малис се отпусна назад в трона. Беше станала свидетел на напредъка, постигнат от нейния син, и не можеше да отрече, че Зак имаше нужния потенциал, за да изпълни обещанието си.
— Той заминава — упорито каза тя. — Уменията на един истински войн не се ограничават само в употребата на оръжия. Дризт има още много да учи.
— Какво — как да извършва предателства ли? — закрещя мрачният елф, прекалено ядосан, за да мисли за последствията.
Дризт му бе разказал за стореното от Малис и злите й дъщери през този ден, и Повелителят на меча много добре разбираше подбудите им. Техният „урок“ едва не бе пречупил младежа и сигурно му бе отнел завинаги идеалите, в които така силно вярваше.
— Сега, когато е загубил чистотата си, когато е загубил почва под краката си, ще му е много по-трудно да се придържа към морала и принципите си.
— Внимавай какво говориш, Закнафейн! — предупреди го Малис.
— Аз се бия със сърцето си! — извика той. — Затова винаги печеля. Синът ти се бие по същия начин, със страст. Не позволявай на догмите в Академията да му я отнемат!
— Оставете ни — заповяда матроната на дъщерите си.
Мая се поклони и се втурна към вратата. Бриса я последва, без да бърза, но спря за миг и хвърли изпълнен с подозрение поглед към Повелителя на меча. Той не я погледна, а си представи нещо, свързано с меча му и нейната самодоволна усмивка.
— Закнафейн — започна Малис и отново се приведе напред. — През всичките тези години търпя безочливите ти разбирания само защото си най-добрият в боравенето с оръжия в цял Мензоберанзан. Ти обучи добре войниците ми и слабостта ти да убиваш мрачни елфи, особено жрици на Кралицата на Паяците, спомогна много за издигането на дома До’Урден в обществото. Не съм и никога не съм била неблагодарна с теб. Но сега те предупреждавам за последен път, Дризт е мой син, не на негово величество баща му! Момчето отива в Академията и ще научи каквото е необходимо, за да стане принц на дома До’Урден. Ако продължаваш да се месиш в делата ми, Закнафейн, повече няма да си затварям очите за действията ти! И ще принеса сърцето ти на Лот.
Зак удари токовете си в пода и леко се поклони. После се обърна и напусна преддверието. Опитваше да се измисли някакъв изход от тази мрачна и безнадеждна ситуация. Докато преминаваше през главния коридор, отново чу писъците на умиращите деца на ДеВир — децата, които нямаше да се сблъскат със злините на мрачните елфи от Академията. Май стана добре, че не оцеляха.
11
Зли намерения
Зак издърпа един меч от ножницата си и се възхити на удивителната му изработка. Този меч, както повечето оръжия на мрачните елфи, беше изкован от сивите джуджета и после продаден на Мензоберанзан. Но не направата от дуергарите го правеше толкова специален, а последвалата работа по него след закупуването му. Нито една от расите на Повърхността или на Подземния мрак, не можеше да се мери с мрачните елфи в омагьосването на оръжия. Попаднали в ръцете на войн, техните остриета ставаха по-кръвожадни от всички други. Оръжията бяха благословени от нечестивите жрици на Лот и пропити с необяснимата същност на Подземния мрак, с неповторимата магическа сила на тъмнината.
И другите раси, но най-вече джуджетата и светлите елфи, се славеха с изработката на оръжия. Острите мечове и огромните чукове красяха мантиите на бардове, които бяха винаги готови да разкажат поредната история, започваща обикновено така: „Някога, преди много време…“
Но оръжията на мрачните елфи бяха различни — те не бяха само за показ. Притискаше ги нуждата на ежедневието и не ги оставяха да тънат в прах. Предназначението им оставаше непроменено, докато бяха достатъчно остри, за да се сражават, достатъчно остри, за да убиват.