— Проклет да си! — злобно изсъска Дризт, но без да помръдне.
— Мрачен войн, а? — крещеше Закнафейн. — Никога не си присвоявай звание, което не можеш да разбереш!
Тогава младежът се нахвърли върху него с такава ярост, каквато не познаваше. Той не искаше да го убива, а да защити своя учител, да сложи край на подигравките му, като му покаже внушителните си умения — умения, които той нямаше да може да осмее.
Дризт се биеше възхитително. Отговаряше на всеки удар с други три, притискаше Зак от всички страни. Повелителят на меча много по-често усещаше ритниците на момчето, отколкото то неговите. Той внимаваше, опитваше се да се пази от неумолимите ятагани и нямаше време дори да си помисли да премине в атака. Дълго време Закнафейн остави своят ученик да води битката, защото се страхуваше от нейния край; от изхода, който смяташе за най-приемлив.
След това осъзна, че не може да отлага повече. Лениво замахна с меча и Дризт на секундата го изби от ръката му.
Предвкусващ победата, младежът яростно настъпи към Зак, но това не попречи на учителя да шмугне празната си ръка в една кесийка и да сграбчи малка керамична топка — една от онези, които толкова често му помагаха в битките.
— Не и този път, Закнафейн! — заяви ученикът, без да губи контрол над ударите си — много добре си спомняше умението на Зак да извлича чисто предимство от неизгодните позиции.
Повелителят на меча опипа топката — не можеше да се примири с решението, което беше взел.
Дризт го притисна със серия от удари, после с още една — искаше да прецени надмощието си над своя учител, след като бе избил оръжието му. Сигурен в позицията си, Дризт замахна силно и ятаганът му се спусна надолу.
Въпреки че този път Зак не внимаваше, той успя да блокира атаката. Второто острие на момчето се стовари върху меча и притисна върха му в каменния под. Със светкавично движение, Дризт освободи другия ятаган, издигна го и замахна с него. Оръжието описа окръжност във въздуха и се спря на милиметри от гърлото на Зак.
— Сега те пипнах! — изрева младият елф.
Изведнъж избухна толкова силна експлозия от светлина, каквато младежът не можеше да си представи.
Закнафейн бе затворил очите си, но потресеният Дризт не беше подготвен за рязката промяна. Главата му изгаряше от болка. Той се олюля назад, опитваше се да се избяга от тази светлина и от Повелителя на меча.
В този момент, учителят не се нуждаеше от зрението си. Стиснал здраво очи, Зак се доверяваше напълно на острия си слух и лесно можеше да определи посоката на звука — на момчето, тътрещо се и препъващо се по пода. С едно движение, той изтръгна камшика от колана си и замахна с него — краят му се уви около глезените на Дризт и младежът се строполи на земята.
Повелителят на меча настъпваше бавно, страхуваше се от всяка своя стъпка, но не се отмяташе от правилното решение.
Вторият син на До’Урден усети, че Закнафейн го причаква, но не можеше да разбере защо. Чувстваше се зашеметен от светлината, но още по-смаян се бе почувствал, когато неговият учител не прекъсна битката. Дризт се успокои и се опита да измисли какво да стори — знаеше, че е лишен от зрение и че не може да избяга от клопката. Трябваше да почувства развоя на битката, да се ориентира по звуците и да предвижда посоката на всеки удар.
Той вдигна ятаганите пред тялото си, точно навреме, за да блокира носещия се към него меч, който можеше да раздроби черепа му.
Зак остана изненадан от парирането. Той отскочи и нападна момчето от друг ъгъл, но отново беше спрян.
В този момент, Повелителят на меча изпитваше повече любопитство, отколкото желание да убие младежа и започна да нанася серия от удари. Оръжието му пореше въздуха и можеше да накълца всеки, попаднал в обсега му.
Заслепен, ученикът му отвръщаше всеки път, а ятаганите му парираха всяко замахване.
— Измяна! — закрещя Дризт, а главата му продължаваше да се пръска от болка — от ярката светлина, още избухваща пред очите му. Разбираше, че не може вечно да се отбранява от легнало положение. Той блокира поредната атака на своя учител, опита се да си възвърне равновесието и да заеме удобна позиция.
Но болката го прониза отново. На прага на силите си, Дризт отново се строполи върху камъка, а единият от ятаганите се изплъзна от ръката му. Зак приближаваше и момчето яростно замахна към него.
Повелителят на меча изби и втория ятаган.