— Измяна! — отново изрева момчето. — Толкова ли мразиш да губиш?
— Нима не проумяваш? — крещеше Зак. — Да загубиш, значи да умреш! Можеш да спечелиш хиляда битки, но ще загубиш само една!
Той насочи меча си към гърлото на младежа. Трябваше му един-единствен добре премерен удар. Трябваше да го стори — да се смили над него — преди да е попаднал под влиянието на учителите от Академията.
Зак запрати меча си надалече, сграбчи момчето за дрехата и го изправи на крака.
Стояха така — лице в лице, почти не се виждаха от ярката светлина и никой не смееше да наруши тишината в този напрегнат миг. След известно време, магията на ахатовото топче започна да отслабва и в стаята стана по-поносимо. И наистина, учителят и ученикът се видяха в различна светлина.
— Една от хитрините на жриците на Лот — обясни Зак. — Винаги имат под ръка по една такава магия за призоваване на светлина — усмихна се малко пресилено той, в опит да успокой гнева на момчето. — Смея да кажа, че и аз съм използвал, повече от няколко пъти, тази магия срещу тях, дори и срещу върховни жрици.
— Измяна — за трети път изръмжа Дризт.
— Такава е природата ни — отвърна Зак. — Ще разбереш.
— Такава е твоята природа — озъби се момчето. — Ти се хилиш, когато говориш за убийствата на жрици на Кралицата на Паяците. Толкова ли ти харесва да убиваш? Да убиваш мрачни елфи?
Зак не можеше да намери отговор на обвинението на своя ученик. Думите на Дризт го нараниха дълбоко. Звучаха правдоподобно и той осъзна, че тази негова слабост — удоволствието, което изпитваше, когато убиваше жрици на Лот — беше просто страхлив начин да се пребори със собственото си неудовлетворение.
— Ти щеше да ме убиеш — без да увърта каза младежът.
— Но не го сторих — строго му отвърна Зак. — Сега си жив и ще постъпиш в Академията, където ще ти забият нож в гърба, защото си прекалено заслепен за реалността, която ни заобикаля в този свят; защото отказваш да приемеш истинската същност на мрачните елфи. А може и да се превърнеш в един от тях — изръмжа Повелителят на меча. — И в двата случая, този Дризт До’Урден, когото познавам, ще е мъртъв.
Лицето на неговия ученик се изкриви. Момчето не можеше да намери думи, с които да оспори твърденията на Закнафейн. Почувства как кръвта му изстива, въпреки, че сърцето му бушуваше. Дризт се отдалечи, без да сваля очи от своя учител дълго време.
— Върви тогава, Дризт До’Урден! — извика след него Зак. — Върви в Академията и се наслади на славата, която ще ти донесат твоите умения. Но те носят и последствия. Помни — винаги има последствия!
Закнафейн се оттегли в покоите си. Вратата се затръшна зад него, сякаш предвещаваше край. Зак се обърна към нея, но видя само студения камък.
— Върви тогава, Дризт До’Урден — тихо проплака той. — Отиди в Академията и опознай истинската си същност.
Рано на другата сутрин пристигна Дайнин, за да отведе своя брат. Дризт бавно напусна тренировъчната зала. През няколко крачки се обръщаше назад, за да види дали Зак няма да изскочи и да го нападне или просто да му пожелае „На добър час.“
Но в сърцето си усещаше, че учителят му няма да дойде.
Младежът си мислеше, че са станали приятели, че връзката, възникнала помежду им, е била нещо много повече от няколко урока и игра с мечовете. Нямаше отговори на въпросите, които се въртяха из главата му, а мрачният елф — неговия учител през последните пет години — не можеше да му предложи нищо повече.
— Светлината се издига по Нарбондел — отбеляза Дайнин, когато излязоха на терасата. — Не бива да закъсняваме за първия ти ден в Академията.
Дризт погледна към безбройните цветове и форми на Мензоберанзан.
— Какво е това място? — прошепна той, осъзнал колко малко знае за родната си земя, която се простираше отвъд пределите на дома До’Урден.
Докато си стоеше там, го връхлетяха думите на Зак — неговият гняв. Напомниха му за собственото му незнание и за черния път, който му предстоеше да измине.
— Това е светът — отвърна Дайнин, въпреки че въпроса на Дризт беше реторичен. — Не се притеснявай, втори сине — изсмя се той и стъпи върху перилата. — В Академията ще узнаеш всичко за Мензоберанзан. Ще разбереш какъв си и какъв е твоят народ.
Казаното от Дайнин обезпокои младежа. Може би му напомни за мъчителния сблъсък с мрачния елф, на когото имаше най-голямо доверие — от това се страхуваше най-много. Дризт повдигна рамене, примири се, последва своя брат през перилата и плавно се спуснаха на двора — беше направил първата си крачка по черния път.