— Ти, знаеш ли нещо за Повърхността? — изръмжа той в лицето на Дризт.
Момчето се отдръпна назад и поклати отрицателно глава.
— Отвратително място — продължи Хатч’нет и се обърна към цялата група. — Всеки ден, когато вълшебният пламък започне да се изкачва по Нарбондел, в небето се издига огромно огнено кълбо, което осветява земята в продължение на часове, а светлината му е много по-силна от ужасните заклинания на върховните жрици на Лот! — учителят беше разперил ръце, гледаше нагоре, а лицето му бе придобило невероятно изражение.
Всички ученици ахнаха от учудване.
— Дори през нощта, когато огненото кълбо се спусне далече зад хоризонта на земята — продължи той и подбираше думите си така, сякаш разказваше страшна приказка, — никой не може да избегне безбройните ужаси на Повърхността. За да напомнят какъв ще бъде следващия ден, разпръснати точици светлина, а понякога и по-малки кълба сребрист огън, обезобразяват свещената тъма на небето. Някога нашият народ е обитавал тези земи — повтори той, а думите му звучаха като вопли, — във времена отдавна отминали, много преди основоположниците на великите домове да се заселят в Мензоберанзан. В онази далечна епоха, нашият народ е крачел редом със светлите елфи!
— Това не е вярно! — изкрещя един от учениците.
Хатч’нет го огледа внимателно. Чудеше се от какво ще спечели повече — ако го накаже за това, че го е прекъснал без разрешение, или ако позволи на цялата група да вземе участие.
— Истина е! — отвърна учителят, беше предпочел втората възможност. — Светлите елфи са били наши приятели. Наричали сме ги родственици! Но поради присъщата ни наивност, не сме могли да знаем, че те са въплъщение на злото и измамата. Не сме предполагали, че един ден могат да се обърнат срещу нас, да ни прогонят от земите ни, да избият децата ни и най-възрастните представители на нашата раса! Без капка милост злите елфи ни преследвали по земите на Повърхността. Молели сме ги за мир, а те ни отвръщали с мечове и смъртоносни стрели — той спря за миг, а устните му се изкривиха в широка зла усмивка. — И тогава сме срещнали богинята!
— Хвала на Лот! — изкрещя някой.
Хатч’нет отново остави безнаказано обаждането, защото знаеше, че тези коментари увличаха учениците му все по-дълбоко в мрежата на неговото красноречие.
— Правилно, трябва да възхваляваме Кралицата на Паяците. Тя е приела осиротялата ни раса и ни е помогнала да надвием враговете си. Тя е повела най-видните матрони на нашата раса към рая на Подземния мрак. Тя — изрева той и вдигна юмрук във въздуха, — ни дава сила и магии, за да отмъстим на неприятелите. Ние сме мрачните елфи! — изкрещя Хатч’нет. — Вие сте мрачните елфи, които никога няма да бъдат потъпкани, владетелите на всичко, което пожелаете, завоевателите на земите, които искате да обитавате!
— И на Повърхността? — дочу се въпрос.
— Повърхността ли? — учителят избухна в смях. — Кой би искал да се завърне в тези прокълнати земи? Оставете светлите елфи да си ги обитават! Нека изгарят под пламъците на горящото небе! Ние желаем Подземния мрак, където сърцевината на земята пулсира под краката ни, а каменните стени отразяват топлината на световната мощ!
Дризт седеше мълчаливо и поглъщаше всяка дума от често повтаряната реч на даровития оратор. Младежът, както и останалите новоприети ученици, беше запленен от въздействащата смяна на интонациите и повдигащите духа викове на учителя. Вече два века Хатч’нет бе Повелител на познанието и разполагаше с повече влияние от почти всички мъже и голяма част от жените в Мензоберанзан. Матроните на управляващите семейства осъзнаваха добре ползата от неговото красноречие.
Така минаваше ден след ден; безкраен поток от омразна реч се сипеше по адрес на неприятеля, който никой от учениците не беше виждал. Но светлите елфи не бяха единствените заклеймени. Много раси намираха своето презряно място в проповедите на учителя — джуджета, гномове, хора, полуръстове, всички обитатели на Повърхността, а и на Подземния мрак — джуджетата-дуергари, с които мрачните елфи често търгуваха и имаха разправии.
Дризт разбра защо не допускаха да се внася оръжие в овалната стая. Когато урокът свърши, младият елф беше свил юмруци от гняв и несъзнателно копнееше да сграбчи дръжката на ятагана. От всекидневните битки между учениците ставаше ясно, че не само той се чувства така. Но това, което винаги помагаше на младежите да се овладеят бяха лъжите на учителя за ужасите на Повърхността и успокояващата връзка между учениците — общата им история, в която скоро щяха да повярват и която им предоставяше достатъчно врагове, за да не се избият помежду си.