Учениците нямаха много време, за да общуват — прекарваха прекалено дълги и изтощителни часове в овалната стая. Споделяха общи спални помещения, но рядко можеха да си починат. Освен уроците на Хатч’нет, имаха и други продължителни задължения — слугуваха на по-възрастните ученици и на учителите, готвеха и почистваха сградата. В края на първата седмица едва мърдаха от изтощение и Дризт усети, че това състояние дори засилва ефекта от уроците на оратора.
Момчето приемаше този начин на живот, без да се оплаква — смяташе го за доста поносим в сравнение с шестте години, в които бе слугувал на майка си и сестрите си. Но през тази първа седмица в Мелей-Магтеър му липсваше едно нещо — тренировките с Повелителя на меча.
Късно една нощ, младежът приседна на края на постелките си, навити на руло, и вдигна ятагана пред искрящите си очи — припомняше си дългите часове, прекарани със Закнафейн и играта с оръжията.
— След два часа имаме урок — напомни му Келноз от другото легло. — По-добре си почини.
— Чувствам как ми се изплъзва от ръцете — тихо отвърна Дризт. — Острието сякаш е по-тежко. Не мога да го държа в равновесие.
— Голямата битка е само след десет цикъла на Нарбондел — каза съквартирантът му. — Там ще се упражняваш колкото си искаш! Не се страхувай, дори остриетата да са се притъпили през дните, прекарани с Повелителя на познанието — скоро ще ги наострим. През следващите девет години няма да изпуснеш от ръцете си това прекрасно оръжие!
Дризт върна обратно ятагана в ножницата и се облегна на свитъка си. Досега беше видял толкова много, че беше започнал да се плаши, а колко още му оставаше — момчето нямаше друг избор, освен да се примири с условията на своето съществуване, с бъдещето си в Мензоберанзан.
На сутринта на петдесетия ден Повелителят на познанието обяви:
— Този етап от вашето обучение приключи.
В залата влезе още един учител — Дайнин, който предвождаше омагьосан железен сандък, пълен с меко подплатени дървени колчета, с всякаква дължина и изработка, наподобяващи оръжията на мрачните елфи.
— Изберете си колчето, което най-много прилича на предпочитаното от вас оръжие — обясни Хатч’нет, докато Дайнин обикаляше стаята.
Той се приближи към Дризт и очите на младежа веднага се спряха на избора му — две леко извити колчета, дълги около три фута и половина. Вторият син на До’Урден ги вдигна и замахна с тях. Тежестта и съотношението им наподобяваха ятаганите, с които бяха привикнали ръцете му.
— За честта на Даермон Н’а’шезбаернон — прошепна Дайнин и отмина.
Дризт отново развъртя изкуствените остриета. Беше време да изпита уменията си, придобити в тренировките със Зак.
Когато младежът успя да откъсне поглед от новите си оръжия, ораторът казваше:
— Трябва да има ред в този клас. Така, предстои ви Голямата битка. Запомнете, победител ще бъде само един от вас.
Хатч’нет и Дайнин изведоха учениците от Мелей-Магтеър и ги поведоха надолу по тунела, покрай двата огромни паяка — статуите на изхода на Тиер Брех. Всяко едно от тези момчета напускаше Мензоберанзан за първи път.
— Какви са правилата? — попита Дризт Келноз, който вървеше редом с него.
— Ако учителят каже, че си загубил, значи си загубил — отвърна Келноз.
— Това ли са правилата на битката? — учудено попита младият До’Урден.
Момчето от дома Кенафин го изгледа скептично.
— Просто трябва да победиш — каза то, сякаш не съществуваше друг отговор.
Малко по-късно, елфите навлязоха в доста обширна пещера — арената, където щеше да се състои Голямата битка. Остри сталактити бяха надвиснали над тях, сталагмитени куполи разсичаха пода в криволичещ лабиринт, изпълнен със застрашителни дупки и задънени ъгли.
— Подберете тактиката си и стартовата позиция — предупреди ги Хатч’нет. — Броя до сто и битката започва!
Двайсет и пет ученика се впуснаха в действие — някои разглеждаха терена, простиращ се пред тях, други се втурнаха в мрака на лабиринта.
Дризт реши да намери някое тясно коридорче, за да е сигурен, че ще може да се бие с тях един по един, и тъкмо беше започнал да търси, когато някой го сграбчи за рамото.