— Искаш ли да сме отбор? — предложи Келноз.
Младият До’Урден не му отговори — не знаеше дали е позволено и дали момчето беше добър боец.
— Другите се групират по двама, има и по трима. Заедно можем да се справим по-добре.
— Но учителят каза, че победителят може да бъде само един.
— Кой може да те победи освен мен — отвърна Келноз и леко му намигна. — Първо да победим останалите, после ще решим двубоя между нас.
Хатч’нет бе стигнал до седемдесет и пет и синът на До’Урден нямаше много време да обмисля различните възможности. Предложението на момчето изглеждаше разумно, затова Дризт потупа новия си съюзник по рамото и го поведе към лабиринта.
Из цялата зала, дори над самата арена, бяха издигнати тесни мостчета, за да могат съдиите да наблюдават развитието на битката. Сега дузина от тях с нетърпение очакваха първите сражения, за да могат да оценят таланта на младежите.
— Сто! — изкрещя Хатч’нет от своя пиедестал.
Келноз започна да тича наоколо, но Дризт го спря и го задържа в тесния процеп между два големи сталагмита.
— Нека те дойдат при нас — сигнализира му той, с помощта на езика на жестовете и се снижи в бойна готовност. — Да ги оставим да се изтощят в битката. Търпението е наш съюзник!
Келноз се успокои — Дризт определено беше добър партньор.
Търпението на младежите не беше подложено на значително изпитание, защото миг по-късно пред тях изскочи висок, агресивен ученик, който размахваше дълго копие и успя да пробие защитата им. Той нападна Дризт отдясно, удари го с обратната страна на оръжието, после завъртя копието си и се опита да промуши младия До’Урден със силен удар, предназначен да го убие.
На втория син тази атака му се стори съвсем примитивна. Дори не можеше да разбере как един добре обучен младеж може да напада друг по такъв открит начин. Дризт се убеди навреме, че този ученик наистина ги напада и, че това не е маневра и побърза да парира удара. Той завъртя дървените си ятагани по посока обратна на часовниковата стрелка и ги стовари последователно върху копието и отблъсна острието на безопасно разстояние от себе си.
Яростният нападател, шокиран от сложното париране, остана незащитен и изгуби равновесие. Миг по-късно, Дризт го нападна и заби един по един ятаганите си в гърдите му.
Мека синя светлина освети лицето на онемелия ученик и той, и Дризт я проследиха нагоре до жезъла, от който струеше. Съдията, който ги наблюдаваше от мостчето, извика на високия елф:
— Ти загуби. Падай на място!
Ученикът хвърли злобен поглед към младия До’Урден и покорно се отпусна на пода.
— Ела, Келноз — каза Дризт и отново погледна към светлината на учителя. — Всички наоколо разбраха къде сме. Трябва да потърсим нова отбранителна позиция.
Келноз спря за секунда, за да погледа изящните движения на своя другар. Наистина беше направил добър избор с този ловък мечоносец, но от схватката преди малко бе разбрал едно — ако те двамата останат последни, което бе доста вероятно, той нямаше да има никакъв шанс да победи Дризт.
Заедно те бързо завиха покрай един ъгъл и се натъкнаха на двама опоненти. Келноз се впусна да преследва единия, който побягна от страх, а младият До’Урден се изправи срещу другия, който размахваше меч и кортик.
Широка, самоуверена усмивка се изписа по лицето на Дризт, когато неговият противник се опита да го нападне, предприемайки действия, също толкова елементарни, като тези на лесно отстранения копиеносец.
Защитата на опонента беше пробита с няколко пъргави удара на ятаганите, отляво и отдясно и с няколко замахвания от вътрешната страна на меча и кортика му. Дризт атакува точно между тях, в гърдите на противника, и пак изпълни двойното промушване.
Появи се очакваната светлина.
— Ти загуби. Падай на място! — извика учителят.
Ожесточен, упоритият ученик продължи да сипе яростни удари върху победителя. Дризт го парира с едното си оръжие, стовари другото върху китката на нападателя и така изби дървения меч от ръката му.
Младежът се хвана за ожулената си китка, но раната беше най-малката му неприятност. От жезъла на съдията лумна ослепителна светлина, която удари елфа право в гърдите. Тялото на нарушителя прелетя десет фута назад, блъсна се в един сталагмит и се строполи обгорено върху студения сив камък. Младежът стенеше от болка, проснат по очи, а от него се издигна лъч искряща топлина.