— Ти загуби! — отново провъзгласи учителят.
Дризт се завтече да помогне на мрачния елф, но съдията отсече категорично:
— Не!
Тогава Келноз се приближи.
— Изплъзна ми се — започна той, но избухна в смях, когато видя поваления ученик. — Ако учителят каже, че си загубил, значи си загубил! — повтори той пред очите на невярващия Дризт, а после го подкани: — Хайде, сражението е в разгара си. Да се позабавляваме!
Младият До’Урден си помисли, че неговият съучастник е доста самонадеян за елф, който още не беше използвал оръжията си. Въпреки това, той вдигна рамене и го последва.
Следващата им схватка не беше толкова лека. Свиха по един малък проход, криволичещ покрай няколко скални образувания и се озоваха лице в лице с трима благородници — мрачни елфи от управляващите фамилии, както се досетиха.
Дризт се втурна към двамата отляво, които размахваха по един меч, а Келноз се зае с третия ученик. Вторият син на До’Урден нямаше голям опит с много противници, но Зак му бе показал добре тактиките в такова сражение. В началото младежът само се отбраняваше, после поддържаше темпото, за да изтощи опонентите си, за да започнат да правят фатални грешки.
Въпреки всичко, тези ученици бяха лукави и знаеха ходовете си. Допълваха се един друг в атаките. Нападаха Дризт от противоположни ъгли.
„Ловкост“ — така Зак бе нарекъл умението на втория син да борави еднакво добре с двете ръце и ето, че дойде време той да оправдае думите на учителя си. Момчето се биеше с двата ятагана, без да синхронизира ударите им, но запазвайки ги в идеална хармония и така осуетяваше всяка атака на благородниците.
Хатч’нет и Дайнин го наблюдаваха отвисоко от едно близко мостче. Учителят изглеждаше доста впечатлен, а Дайнин преливаше от гордост.
Дризт видя безсилието, изписващо се по лицата на неговите противници, и разбра, че възможността му да нанесе своя удар наближава. Тогава те се срещнаха и заедно настъпиха към младежа, а мечовете им почти се допираха един до друг.
Дризт се завъртя настрани, нанесе зашеметяващ удар отдолу с левия си ятаган и осуети двете атаки. После промени инерцията на тялото си, отново се обърна с лице към противниците си, падна на коляно и замахна ниско два пъти с дясното си оръжие. Дървеният меч попадна в слабините първо на единия, после и на другия ученик.
Младежите едновременно изпуснаха оръжията си, сграбчиха наранените си органи и паднаха на земята. Дризт се завтече към тях; чудеше се как да им се извини.
Когато двама учители спуснаха светлините си над изгубилите сражението ученици, Хатч’нет кимна одобрително към Дайнин.
— Помогни ми! — чу се викът на Келноз, идващ зад стената от сталагмити, която го разделяше от неговия съюзник.
Дризт се претърколи на кълбо през един процеп в стената, изправи се бързо и повали четвърти противник — покрит за изненадващ удар в гърба — с пробождане в гърдите. Младият До’Урден спря и се замисли за последната си жертва. Дори не знаеше, че този мрачен елф се намира точно там, но въпреки това се бе прицелил съвсем точно.
Повелителят на познанието изсвири тихичко с уста, когато насочи жезъла си към лицето на току-що падналия ученик.
— Добър е! — възхити се той.
На няколко крачки от себе си, Дризт видя Келноз, почти повален по гръб от изкусните ходове на своя противник. Младият До’Урден скочи между учениците и успя да отблъсне една атака, която със сигурност щеше да отстрани другаря му от сражението.
Този нов опонент, който се биеше с два дървени меча, се оказа най-голямото предизвикателство за уменията на втория син на До’Урден. Той се нахвърли срещу Дризт със сложни тактики и хитри ходове и неведнъж го принуждаваше да отстъпи.
— Берг’инйон от дома Баенре — прошепна Хатч’нет на Дайнин.
Първият син на До’Урден разбра значимостта на схватката и се надяваше по-малкият му брат да е подготвен за изпитанието.
Берг’инйон не беше разочарование за видния си род. Движенията му бяха умели и премерени; двамата с Дризт дълго танцуваха с мечовете и никой не можеше да победи другия. Но дръзкият, син на Баенре реши да предприеме една атака, твърде позната на Дризт — двоен удар под кръста.
Дризт изпълни долното кръстосване като по учебник. Това беше най-подходящото париране и Закнафейн му го беше доказал доста ясно. Но както винаги, вторият син не беше доволен. Следващият му ход беше съвсем импулсивен — той на секундата вдигна крак между дръжките на кръстосаните си ятагани и изрита противника си право в лицето. Онемял Берг’инйон Баенре се строполи до стената.