Масой видя пламъкът, проблеснал в очите на Алтън. Явно изкушението беше достатъчно, за да поддържа търпението на учителя.
В Академията, особено през първата година, Дризт претърпя много разочарования. С всички сили и с цялата си упоритост той отказваше да приеме мрачната реалност в обществото на мрачните елфи — реалността, за която му говореше Закнафейн. Опитваше се да прецени наученото за ненавистта и недоверието: от една страна, според разбиранията на преподавателите и контекста на техните лекции, и от друга, пречупено през призмата на собствените му убеждения, които беше изградил с помощта на доскорошния си ментор. Но беше толкова трудно да се каже кое е правилното и кое — не. След дълги размисли Дризт разбра, че не може да пренебрегне един факт — през целия си живот беше станал свидетел на немалко предателства и всичките бяха извършени от мрачни елфи.
Тренировките в Академията, безкрайните часове прекарани в упражнения по дуелиране и в заучаване на скрити ходове, бяха истинско щастие за момчето. Сякаш се срастваше с оръжията си и се освобождаваше от натрапчивите мисли за истината и за тази, която им втълпяваха.
Тук той изпъкваше над останалите. Когато постъпи в Академията, уменията му да борави с оръжие бяха по-добри от тези на неговите съученици. Сега, след всеки изтощителен месец, той ставаше все по-опитен. Научи се да вижда отвъд общоприетите отбранителни и атакуващи тактики, разработени от учителите; започна да измисля свои методи, които обикновено превъзхождаха установените похвати или поне им бяха равностойни.
В началото Дайнин слушаше как колегите му величаят необикновените умения на по-малкия му брат и се чувстваше все по-горд. Но сега, когато хвалбите бяха толкова възторжени, той стана изнервен и предпазлив. Дайнин беше първият син на дома До’Урден и беше убил Налфейн, за да спечели тази титла. Дризт беше втори, имаше потенциала да стане един от най-добрите мечоносци в Мензоберанзан и може би също я желаеше.
Съучениците на Дризт също забелязаха огромния му напредък в танца с оръжията. Но това невинаги ги радваше! Гледаха го със завист, чудеха се дали някога ще могат да се сравняват с него. Натрапчивостта беше присъща на мрачните елфи. През по-голямата част от живота си тези младежи наблюдаваха как възрастните извличат полза от всяка ситуация. Сега всеки от тях желаеше Дризт да е негов съюзник и на следващата година, когато настъпи часът на Голямата битка, младият До’Урден беше затрупан от предложения за партньорство в състезанието.
Най-изненадващото беше това на Келноз от дома Кенафин, който миналата година си беше послужил с хитрост и така бе победил Дризт.
— Ще обединим ли отново усилията си — този път до самия край на съревнованието? — попита надменният младеж, докато вървяха през тунела към пещерата, подготвена за събитието.
Той заобиколи Дризт и застана пред него, сякаш бяха първи приятели, скръстил ръце и с дружелюбна усмивка, изписана на лицето.
Младият До’Урден не можа да му отговори. Подмина го и продължи напред като хвърляше по един поглед към нахалния младеж.
— Какво толкова? — продължи Кенафин и ускори крачка, за да се изравни със съученика си.
Дризт се обърна към него.
— Как бих могъл да се съюзя с един лъжец? — изръмжа той. — Не съм забравил номера, който ми погоди!
— Да, но сега — настояваше младежът, — ти си много по-внимателен. Нима съм толкова глупав, че да постъпя по същия начин?!
— А как иначе ще ме победиш? Не можеш да ме надвиеш в битка — думите на Дризт не бяха от гордост, просто факт, който и двете момчета приемаха.
— Второто място също е голяма чест — обоснова се Келноз.
Дризт го погледна. Знаеше, че той няма да се задоволи с нищо, освен пълната победа.
— Ако се срещнем в битката, ще се срещнем като противници — студено промълви младият До’Урден и отново го подмина.
Този път Келноз не го настигна.
Дризт явно имаше късмет през този ден, защото неговият пръв опонент и първа жертва в Голямата битка не бе някой друг, а партньорът му от миналата година. Той го откри в същия коридор, който бяха използвали като стартова позиция и го повали с първата комбинация от атакуващи удари. И макар че копнееше да забие дървения ятаган с всички сили в ребрата на Келноз, Дризт успя да овладее победоносния си удар.
После се спусна през сенките; внимателно избираше пътя си, докато броят на учениците не започна да намалява. Трябваше да е много предпазлив — с това име, което си бе извоювал — защото съучениците му знаеха какво ще спечелят, ако го отстранят още в самото начало на състезанието. Дризт трябваше да прецени сам всяка битка, преди да се включи в нея и да се увери, че неговият противник няма съюзници, спотайващи се наоколо.