— Е, допадат ли ти заклинанията, млади боецо? — попита Алтън. — Успя ли да те впечатли Масой?
Дризт не знаеше какво да отговори. Магията не го беше завладяла дотолкова, че да се превърне в негова бъдеща професия. Страхуваше се, че истината може да обиди Повелителя на този занаят.
— Магията не е най-силното ми оръжие — тактично отвърна вторият син на До’Урден. — Вероятно за някои тя е най-правилният избор, но за мен… Вярвам, че моят най-голям талант е боравенето с меча.
— Нима можеш да надвиеш магия с твоите оръжия? — изсъска Безликият, но побърза да скрие презрителната си усмивка; не биваше да издава своя замисъл.
Дризт сви рамене.
— В битката и заклинанията, и мечът имат своето приложение. Не може да се каже кое оръжие е помощно, защото на бойното поле всичко зависи от самите участници.
— Кажи ми, според теб как е? — притискаше го Алтън. — Разбрах, че през всичките години си бил първи в класа. Учителите от Мелей-Магтеър не спират да хвалят уменията ти.
Младият войн се изчерви от притеснение. Но въпреки това се почуди откъде тези мрачни елфи — учители ученик от Сорсъри — знаеха толкова много за него.
— Можеш ли да се изправиш срещу силата на магията? — попита Безликият. — Срещу учител от Сорсъри, може би?
— Аз не бих… — започна Дризт, но Алтън беше толкова погълнат от собственото си красноречие, че дори не го чу.
— Да проверим! — изкрещя магьосникът.
Той извади тънък жезъл и запрати една мълния право към Дризт. Вторият син на До’Урден се наведе и огненото кълбо се разби във вратата, водеща към най-високо разположената стая от покоите на Безликия. Каменният вход се раздроби на парчета, а мълнията започна да рикошира и да отскача от стените на съседното помещение — обгаряше ги и чупеше всички предмети по пътя си.
Дризт се претърколи в един отдалечен край на стаята, изправи се на крака и извади ятаганите си. Все още не беше сигурен в намерението на този учител.
— Колко такива можеш да избегнеш? — дразнеше го Алтън и размахваше жезъла си в заплашителен кръг. — А какво ще кажеш за другите заклинания, които мога да използвам — тези, които поразяват ума, а не тялото?
Младият воин се опитваше да проумее смисъла на този урок и ролята, която заемаше в него. Трябваше ли да нападне Безликия?
— Тези не са като дървените остриета в Мелей-Магтеър — предупреди го той, насочил ятаганите си към учителя.
Още една мълния изсвистя във въздуха и отново накара Дризт да отскочи.
— А това да не би да ти прилича на учебна тренировка, глупав До’Урден? — изрева магьосникът. — Ти знаеш ли кой съм аз? Проклети да са заповедите на матрона СиНафей! Настъпи часът на отмъщението на Алтън.
Тъкмо щеше да разкрие самоличността си, когато някаква черна фигура го блъсна в гърба и го повали на земята. Безликият се опита да се измъкне под тежестта й, но видя, че е попаднал в лапите на огромна черна пантера.
Младият До’Урден свали ятаганите си — не можеше да проумее какво се случва в стаята.
— Стига, Гуенивар! — чу се глас.
Дризт отмести поглед от котката и падналия учител и видя как Масой влезе в стаята.
Пантерата се подчини, отскочи от Алтън и тръгна към своя господар, но спря за миг, за да огледа Дризт, застанал в средата на стаята и заел отбранителна позиция.
Мрачният елф беше толкова поразен от този див звяр, от грациозните му движения, от интелекта в големите му очи, че почти не поглеждаше към Безликия. Магьосникът се бе изправил; беше здрав и читав и очевидно много разстроен.
— Моята любимка — обясни Масой.
Вторият син на До’Урден наблюдаваше с удивление как Хюнет изпрати пантерата в собствения й свят, как духът й се върна в изваяната от оникс вълшебна статуетка, която младият учител държеше в ръката си.
— Откъде имаш този верен спътник? — попита Дризт.
— Не подценявай мощта на магията — отвърна Масой и пусна фигурката в дълбокия си джоб.
Когато погледна към Алтън, лъчезарната му усмивка се стопи, а на лицето му се изписа навъсено изражение. Младият До’Урден също се взря в безликия магьосник. Един ученик току-що бе посмял да нападне своя учител — това му изглеждаше много странно, почти невъзможно. С всяка изминала минута цялата ситуация изглеждаше все по-объркана.
Алтън знаеше, че е превишил правата си и ще плати скъпо за извършената глупост, освен ако не предприемеше нещо, за да се измъкне от тази каша.