Може би се притесняваше, истински се страхуваше, че казаното от Виерна наистина ще се сбъдне.
Когато пристъпи в овалната обредна зала на Арах-Тинилит, Дризт закри очите си. В средата на помещението, в осмокрак казан, наподобяващ паяк, гореше силен огън. Върховната повелителка на Академията, матроната-повелителка и останалите дванайсет върховни жрици — учителки в Арах-Тинилит, включително и сестра му, бяха насядали с кръстосани крака около казана. Наредени до стената, зад жриците стояха Дризт и неговите съученици от военната школа.
— Ма ку! — заповяда матроната-повелителка и в залата настана пълна тишина, нарушавана само от пращенето на огъня. Вратата се отвори и в помещението влезе млада жрица. Тя щеше да е първата, завършила Арах-Тинилит през тази година, така казаха на Дризт. Елфката беше най-добрата възпитаничка на школата на Лот и й беше отредена най-висока чест по време на церемонията. Момичето остави одеждите да се свлекат от раменете й, пристъпи гола сред кръга от насядали жрици и застана пред казана, с гръб към матроната.
Дризт прехапа устни, засрамен и леко възбуден. Никога не бе виждал жена в такава светлина и предполагаше, че потта, избила по челото му, не е само от горещината в стаята. Той се огледа бързо наоколо и видя, че и другите ученици се терзаеха от същото.
— Рае-го си’н’ее каламей — прошепна матроната-повелителка.
От казана започна да се издига червен дим и залата се изпълни с цветна мъгла. Разнесе се наситен, неприятно сладникав аромат. Дризт вдишваше уханните изпарения, чувстваше се все по-лек и се зачуди дали скоро няма да се понесе във въздуха.
Изведнъж огънят се разгоря със страшна сила — беше толкова ярък, че младият До’Урден трябваше да стисне очите си и да извърне глава. Жриците подеха ритуален напев, чиито думи Дризт не разбираше. Той дори едва ги чуваше, беше съсредоточил всичките си сили, за да запази разсъдъка си, за да не изпадне в несвяст от опияняващия го дим.
— Глабрезу — изстена матроната. По гласа й Дризт позна, че това беше призив — името на обитател от долните земи.
Младият войн отново погледна към жриците и видя матроната-повелителка да държи странен камшик с една-единствена змия, чийто език не беше раздвоен.
— Откъде ли го е взела? — измърмори Дризт.
После осъзна, че го е казал на висок глас — надяваше се да не е обезпокоил церемонията. Но младежът се успокои, когато се огледа наоколо и видя, че много от съучениците му също говореха на себе си; някои дори едва се държаха на краката си.
— Повикай го — заповяда матроната-повелителка на голата ученичка.
С колебание младата жрица разтвори широко ръце и прошепна:
— Глабрезу.
Пламъците затанцуваха по ръба на казана. Димът се разнесе примамливо наоколо и Дризт едва се удържаше да не го вдиша. Краката му изтръпнаха и почти се вкочаниха, но въпреки това младежът ги усещаше така осезателно — по-чувствителни и по-живи от когато и да било.
— Глабрезу — ученичката призова съществото този път с по-силен глас.
Дризт чу жрицата, чу и мощния рев на пламъците. Ярката светлина го заслепи, но той сякаш не я чувстваше. Погледът му бродеше из стаята, неспособен да се фокусира, неспособен да съчетае чудатите и танцуващи образи със звуците на ритуала.
Той чуваше как върховните жрици запъхтени окуражаваха ученичката, усещаха, че заклинанието е към своя край. Чуваше поощрителното плющене на змийския камшик и призивите й „Глабрезу!“
Виковете й бяха толкова първични, толкова могъщи — пронизваха с невероятна сила Дризт и останалите младежи в помещението.
Пламъците чуваха повика на жрицата. Ревяха, издигаха се високо и все по-високо, и започнаха да придобиват определена форма. Един образ привлече погледите на всички в залата и никой не можеше да извърне очите си от него. Сред пламъците се показа огромна кучешка глава с рога като на козел и започна да изучава примамливата ученичка, дръзнала да я безпокои.
Някъде отвъд това създание, змийският камшик отново изплющя и ученичката повтори призива си. Гласът й звучеше сякаш приканваше, молеше огромното същество.