— Три — отвърна разсеяно Дризт, а очите му се стрелкаха от сянка на сянка.
Ето, че стигнаха до входа на преддверието, а от Зак нямаше и следа. Сигурно беше вътре, близо до Малис.
Бриса постави ръката си върху резето на вратата, после рязко се обърна към своя брат и студено го сгълча:
— Разбрахме за провинението ти по време на церемонията.
Дризт не бе изненадан от този изблик. С времето беше свикнал, че върховните жрици на Кралицата на Паяците често изпускаха нервите си по този начин.
— Не можа ли просто да се насладиш на удоволствията на церемонията? — допълни Мая. — Имахме късмет, че повелителката и матроната на Академията бяха прекалено възбудени, за да забележат постъпката ти. Щеше да посрамиш дома ни!
— Заради теб Лот можеше да се откаже от матрона Малис — побърза да добави Бриса.
Най-доброто, което бих могъл да сторя за нея — помисли си Дризт. Той бързо пропъди тази мисъл, припомняйки си обезпокояващия факт, че Бриса умее да чете мисли.
— Да се надяваме, че не е успял — злобно подхвърли Мая. — Опасността от война тегне във въздуха!
— Знам къде ми е мястото — увери ги Дризт и се поклони ниско. — Простете ми, сестри мои, и знайте, че истината за света на мрачните елфи се разкрива бързо пред неопитните ми очи. Никога отново не ще разочаровам дома До’Урден!
Жриците бяха толкова доволни от думите на Дризт, че не забелязаха двусмислието им. Вторият син не искаше да злоупотребява със своя късмет, промъкна се между сестрите си, пристъпи във фоайето и с облекчение забеляза отсъствието на Закнафейн.
— Слава на Кралицата на Паяците! — извика Бриса след младия воин.
Дризт спря и се обърна към нея, за да я погледне в очите. После се поклони за втори път.
— Слава… — промърмори той.
Зак се прокрадваше зад малката групичка и не изпускаше от очи всяко движение на младия До’Урден — опитваше се да разбере какво му е коствало десетилетието, прекарано в Академията.
Нямаше я усмивката, която някога огряваше лицето на Дризт. Закнафейн предполагаше, че и онази невинност, която правеше този мрачен елф различен от всички останали в Мензоберанзан, също е изчезнала.
Повелителят на меча се отпусна тежко на стената в един страничен коридор. Беше доловил само отделни части от разговора в преддверието, но най-ясно си спомняше как Дризт сърдечно бе отвърнал на възхвалата, която Бриса отдаде на Кралицата на Паяците.
— Какво направих? — запита се Закнафейн.
Той надникна зад завоя към главния коридор и фоайето, но вратата му беше затворена.
— Наистина, когато погледна този мрачен елф — този боец! — когото ценях повече от всичко, започвам да се срамувам от своята страхливост — с мъка промълви Зак. — Нима можех да спася нещо от онова, с което се е простил Дризт?
Той плавно изтегли красивия меч от ножницата си и прокара чувствителните си пръсти по острието му.
— Щеше да си още по-прекрасен, пропит с кръвта на Дризт До’Урден, непозволил на този свят, нашия свят, да вземе поредната си жертва, ако бе освободил това момче, ако му бе спестил безкрайните мъки на този живот!
Зак сниши острието към земята и въздъхна:
— Но аз съм страхливец. Провалих се в единственото начинание, което щеше да внесе смисъл в жалкото ми съществуване. Вторият син на дома До’Урден е жив — така изглежда, но Дризт До’Урден — моят любим ученик, моята „Ловкост“ — отдавна не е измежду живите.
Повелителят на меча погледна назад към мястото, към празнината, където бе стоял Дризт, а изражението му се изкриви от мъка.
— И все пак, този измамник е жив… „Мрачен войн“…
Острието падна със звън на каменния под. Зак зарови лице в дланите си — единственото убежище, което той, Закнафейн До’Урден, някога бе познавал.
На следващия ден Дризт се опитваше да си почине в спокойствието на своята стая и да стои настрана от близките си. Последния път, когато я видя, Малис го бе отпратила, без да каже и дума — младежът не искаше пак да се срещат. Нямаше какво да каже и на сестрите си, Бриса и Мая; страхуваше се, че рано или късно те ще прозрат истинския смисъл в безспирния поток на светотатствените му отговори. Но най-много от всички Дризт не искаше да среща Закнафейн — учителят, в когото бе виждал своето спасение от заобикалящата го реалност, единствената му светлина в мрака на Мензоберанзан.