Стаичката се изпълни с матрони, надути и зловещи, които с презрение поглеждаха към мъжа. До Алтън седеше СиНафей. Тя положи ръка на коляното му и му намигна в знак на подкрепа. Нямаше да свика управляващия съвет, ако не знаеше, че новините, които носи са наистина от голямо значение. Осемте матрони смятаха, че собствените им позиции са достатъчно влиятелни и не обичаха да се събират, освен ако не беше наложително.
Начело на паякообразната маса стоеше матрона Баенре, най-влиятелната фигура в цял Мензоберанзан — древна и съсухрена жена със злобни очи и устни, които никога не се усмихваха.
— Събрахме се, СиНафей — каза Баенре, когато осемте членки на съвета заеха местата си. — Какво те накара да свикаш съвета?
— Искам да обсъдим едно наказание — отвърна шестата матрона.
— Наказание? — объркана повтори Баенре.
Последните години в града на мрачните елфи бяха тихи и спокойни, без злополуки — особено след сблъсъка между Текен’дуис и Фрет. Доколкото първата матрона знаеше — не бе извършено престъпление, което да си заслужава наказанието, или поне нямаше толкова сериозно, което да изисква намесата на управляващия съвет.
— И коя е набедената особа?
— Не е само една — обясни матрона СиНафей и огледа присъстващите — искаше да види доколко са заинтересувани от думите й. — Става дума за един от домовете — направо каза тя — Даермон Н’а’шезбаернон, домът До’Урден.
Няколко от жените ахнаха от изненада и оправдаха очакванията на шестата матрона.
— Домът До’Урден? — попита Баенре, изненадана от намесата на матрона Малис в това обвинение.
Първият дом знаеше, че Малис се ползва с уважението на Кралицата на Паяците и че наскоро До’Урден бяха изпратили двама повелители в Академията.
— Имаш смелостта да обвиниш дома До’Урден, но в какво престъпление? — попита една от присъстващите.
— Да не би да се страхуваш от тях, СиНафей? — почувства се длъжна да попита Баенре.
Няколко матрони изразиха безпокойствието си за дома До’Урден. На всички беше ясно, че Малис желае място в управляващия съвет и че изглежда предопределено да го получи, съдейки по силата на нейния дом.
— Имам основателна причина — настоя СиНафей.
— Но другите изглежда се съмняват — отвърна Баенре. — Ако държиш на репутацията си, по-добре побързай да ни обясниш за какво става дума.
Матрона Хюнет знаеше, че рискува не само репутацията си. В Мензоберанзан фалшивите обвинения и убийството се наказваха по един и същ начин.
— Спомняме си загубата на дома ДеВир — започна тя. — Седем от нас седяха тук редом с матрона Джинафий ДеВир.
— Този дом вече не съществува — припомни й Баенре.
— Разбира се и то по вина на До’Урден — без заобикалки заяви СиНафей.
Този път никой не ахна — шестата матрона бе предизвикала гнева на останалите.
— Как смееш да говориш така? — каза една от тях.
— Трийсет години! — добави друга. — Случилото се беше забравено!
Матрона Баенре им даде знак да замълчат, преди врявата да е прераснала в насилие — нещо, което често се случваше в тази стая.
— СиНафей — процеди тя през зъби. — Не можеш да отправяш такова обвинение. Нямаш право да го разискваш, след като се е случило толкова отдавна! Познаваш законите ни. Ако наистина домът До’Урден е извършил това покушение, както твърдиш, той заслужава възхищението ни, а не присъда. Отстраняването на ДеВир беше извършено перфектно. Този дом вече го няма. Въобще не съществува!
Алтън се размърда разтревожен на стола си. Чувстваше се едновременно отчаян и разгневен, но СиНафей изглежда не се притесняваше — всичко се развиваше идеално, точно както го бе планирала.
— О, напротив, съществува! — изправи се тя и отметна качулката на Алтън. — В лицето на този елф!
— Гелруус? — попита с недоумение Баенре.
— Не, не е Гелруус — отвърна СиНафей. — Гелруус Хюнет почина в нощта на покушението срещу ДеВир. Този мрачен елф — Алтън ДеВир — е приел самоличността му и е заел неговия пост, за да се укрие, за да не бъде преследван и убит от До’Урден!
Баенре прошепна нещо на матроната, седяща от дясната й страна; почака, докато жрицата направи заклинанието, и даде знак на СиНафей да седне на мястото си. После се обърна към Алтън: