— Не толкова опасно, колкото мястото, което скоро ще ти покажа — каза брат му със същата лукава усмивка.
Дризт спря и го изгледа с любопитство.
— Предполагам, че трябва да ти кажа — продължаваше да увърта Дайнин. — Бяхме избрани, защото сме най-добрият патрул. Със сигурност ти си допринесъл много, за да заслужим тази чест.
— За какво сме избрани?
— След две седмици ще напуснем Мензоберанзан — обясни първият син. — Задачата ни ще трае дълго и ще ни отведе на много мили разстояние от града.
— Колко дълго? — попита по-малкият брат, с нарастващо любопитство в гласа.
— Две-три седмици, но ще си струва. Ние, малки ми братко, ще бъдем онези, които ще отмъстят на най-омразния ни враг; онези, които ще поведат велика битка в името на Кралицата на Паяците!
Дризт си помисли, че е разбрал, но изказването на Дайнин беше прекалено странно, за да е сигурен.
— Елфите! — сияеше Дайнин. — Избраха ни, за да ги нападнем на Повърхността!
Вторият син не се вълнуваше така, както по-големия му брат. Не знаеше какви ще са последствията от подобна мисия, ала поне щеше да види тези светли елфи с очите си. Щеше да разбере дали това, в което вярваше и се надяваше в сърцето си, е истина. Нещо много по-истинско попарваше вълнението на Дризт — разочарованието, с което се сблъскваше още от най-ранните си години. То му напомняше, че истината за елфите може да оправдае злата природа на неговия народ, но може и да му отнеме нещо много по-важно. Младият воин не знаеше как да се чувства.
— Повърхността — замисли се Алтън. — Сестра ми веднъж се качи там — отново извършваха нападение. „Най-великолепното преживяване“ — така каза тя — Безликият погледна Масой, но не знаеше как да тълкува отчаянието, изписано по лицето му. — Сега твоят патрул ще направи това пътешествие. Завиждам ти.
— Аз няма да отида — заяви младият Хюнет.
— Как така няма да отидеш? — учуди се Алтън. — Това е изключителна възможност. Близо две десетилетия — за жалост на Лот, в което съм сигурен — Мензоберанзан не е извършвал подобно нападение. До следващото могат да изминат още двайсет години, а тогава вече няма да си в патрулите.
Масой се надвеси над малкото прозорче в стаята на Алтън и огледа двора на дома Хюнет.
— И освен това — тихо продължи Безликият, — там горе, толкова далеч от любопитните погледи, може да ти се открие възможност да се отървеш от двамата До’Урден. Защо не искаш да отидеш?
— Забрави ли правилникът, в чието приемане ти сам участва? — рязко се обърна Масой и погледна обвинително Алтън. — Преди две десетилетия ти и останалите учители в Сорсъри решихте да забраните на всички магьосници да се доближават до Повърхността!
— Вярно — Безликият си припомни събранието.
Макар, че живееше в дома Хюнет едва от няколко седмици, миналото му в Сорсъри му се струваше много далечно.
— Сметнахме, че магията на мрачните елфи може да действа различно и непредсказуемо на повърхността — обясни той. — На това нападение, преди двайсет години…
— Знам историята — изръмжа Масой и довърши изречението на Алтън. — Една огнена мълния, призована от магьосник, се е разпростряла отвъд нормалните си размери и е убила няколко мрачни елфа. Опасни странични ефекти — така го нарекохте вие, учителите. Обаче аз вярвам, че магьосникът е бил взет на мушка от няколко неприятеля и се е прикрил с помощта на тази злополука!
— Да — съгласи се Безликият. — Носеха се и такива слухове, ала нямахме доказателства… — той прекъсна мисълта си, защото видя, че по този начин няма да успокои младия Хюнет. — Но това беше отдавна — опита се да го обнадежди. — Не можеш ли да се обърнеш към някого за съдействие?
— Няма към кого — отвърна Масой. — Всичко в Мензоберанзан се развива толкова бавно. Съмнявам се дори, че учителите са започнали да разследват случая.
— Жалко. Щеше да е идеалната ти възможност…
— Престани! — сгълча го младежът. — Матрона СиНафей не ми е наредила да убивам Дризт До’Урден, нито пък брат му. Вече те предупредихме да се откажеш от личните си стремежи. Когато матроната ми заповяда да ги убия, няма да я разочаровам. Винаги има възможности…
— Говориш така, сякаш знаеш как ще умре Дризт До’Урден — промълви Алтън.