Но сега знаеше, че ще бъде по-различно. Ръката му трябваше да се води от най-дълбоките му чувства, ударите — от честта и достойнството на неговия народ, от неговата храброст и твърда решителност да се изправи срещу своя потисник. Дризт трябваше да повярва в това.
В нощта преди заминаването младият мрачен елф лежеше в койката си и направи няколко бавни фигури с ятаганите си.
— Този път — прошепна той, възхищавайки се на сложния, макар и бавен, танц на остриетата, — този път във вашия звън ще отеква песента на правдата! — той сложи ятаганите до постелята си и се сви под завивките. Имаше нужда от почивка и сън. — Този път — повтори със стиснати зъби, а очите му блестяха с непоколебим блясък.
Дали думите му бяха пропити с вярата или с надеждата му? Дризт веднага отхвърли тази мисъл — вече не биваше да се съмнява и да изпада в мрачни настроения. В сърцето на един боец от мрачните елфи нямаше място за разочарования.
В сенките на вратата стоеше Дайнин и с любопитство наблюдаваше своя по-малък брат. Но думите на Дризт не му прозвучаха като думи на мрачен войн; звучаха сякаш младежът се опитваше да повярва в правотата им.
20
Непознат свят
Четиринайсетте мрачни елфа преминаха през криволичещите тунели и големите пещери, които сякаш изведнъж се разкриваха пред тях. Придвижваха се безшумно, с помощта на вълшебните ботуши, а плащовете пиуафуи ги правеха почти невидими. Общуваха само на езика на жестовете. През по-голяма част от времето земният наклон почти не се усещаше, макар че понякога се налагаше да се катерят и да изкачват скални пукнатини. Всяка крачка ги доближаваше все повече към целта. Пресичаха границите на чужди територии, на чудовища и други раси, но омразните гномове и дори дуергарите не смееха да се покажат. Малко от обитателите на Подземния мрак имаха смелостта да се изпречат на пътя на бойните отряди на мрачните елфи.
В края на седмицата всички от патрула усещаха промяната в заобикалящия ги терен. Все още се намираха на дълбочина, която би била задушаваща за един обитател на земната повърхност, но мрачните елфи бяха свикнали с постоянния натиск на хилядите скални тонове, надвиснали над главите им. Всеки път, когато отрядът свиеше зад някой ъгъл, войните очакваха каменния таван да изчезне и пред тях да се разкрие безкрайната повърхност.
Край тях вече не се носеше горещия, миришещ на сяра въздух, издигащ се от магмените земни недра — повяваше влажен бриз, наситен със стотици аромати. Горе на Повърхността беше пролет и по вятъра се носеше мирисът на цветя и дървета, но мрачните елфи не можеха да го разпознаят — те идваха от земя, в която нямаше сезони.
Уханията привличаха, омайваха Дризт и той постоянно трябваше да си напомня, че Повърхността е едно много зловещо и опасно място. Предполагаше, че тези миризми са дяволски примамки, стръв, която трябваше да вкара нищо неподозиращите същества в капана на този непознат свят.
Жрицата от Арах-Тинилит, придружаваща отряда, вървеше близо до стената и оглеждаше всяка пукнатина в камъка.
— Тази е идеална — промълви тя след известно време, направи заклинание за далечно виждане и надзърна в широката колкото един пръст пролука.
— Как ще се проврем оттам? — на езика на жестовете попита друг мрачен елф — един от членовете на патрула.
Дайнин видя движенията на ръцете му и прекъсна разговора с навъсеното си изражение.
— Горе е още ден — заяви жрицата. — Ще трябва да почакаме тук.
— Колко дълго? — попита Дайнин, който знаеше, че целият отряд изгаря от нетърпение, особено когато от целта ги деляха само няколко крачки.
— Не знам — отвърна тя. — Не повече от половин цикъл на Нарбондел. Хайде, да свалим тези вързопи от раменете си и да си починем.
Дайнин искаше да продължат, искаше отрядът му да е в постоянна готовност, но не посмя да възрази на жрицата.
Почивката им не се оказа много дълга. Няколко часа по-късно жрицата отново надзърна в скалния процеп и обяви, че е време да тръгват.
— Ти първи — каза Дайнин на своя брат.
Дризт изгледа скептично първия син на До’Урден; чудеше се как ще премине през такава тясна пролука.