Но тази нощ нападателите бяха мрачни елфи — съществата, който умееха да се промъкват по-незабелязано и от най-опитните джебчии. Стъпките им оставаха нечути дори когато преминаваха през сухи опадали листа. Деликатната изработка на ризниците, които стояха като прилепени към крехките им тела, им позволяваше да се движат още по-безшумно.
Без да ги усетят, те обградиха малката горска полянка, където много светли елфи пееха и танцуваха.
Вцепенен от искрената им радост, Дризт почти не видя командите, които неговият брат раздаде на тайния език на жестовете. Сред горския събор имаше и танцуващи деца, които се отличаваха от възрастните само по своя ръст. Всички изглеждаха толкова невинни, толкова жизнени, свободни и очевидно ги свързваше такова силно приятелство, каквото Дризт не беше виждал в Мензоберанзан. Въобще не приличаха на злите, омразни изчадия от разказите на Хатч’нет.
Младият До’Урден по-скоро усети, отколкото видя, че мрачните елфи от отряда бяха започнали да заемат позиция, да се разпръсват, за да спечелят по-голямо предимство в битката. Но той още не можеше да откъсне очите си от гледката, разкриваща се пред него. Дайнин го потупа по рамото, показа му малкия лък, закачен на колана му, и после се шмугна наблизо в един храсталак.
Дризт искаше да спре брат си и останалите; искаше да ги накара да почакат и да погледнат добре тези елфи, които бързаха да нарекат свой враг. Младежът не можа да помръдне от мястото си, устните му изведнъж пресъхнаха и колкото и да се опитваше, не можеше да каже и дума. Той погледна към Дайнин. Надяваше се брат му да е помислил, че затрудненото му дишане се дължи на жаждата за кръв, на нетърпението му да влезе в битка.
Тогава Дризт чу мекия звук от дузина изстреляни стрели. Песента на елфите продължи още миг, докато няколко от тях не се строполиха на земята.
— Не! — изкрещя Дризт, а гневът разкъсваше душата му.
Мрачните елфи помислиха, че викът на младия До’Урден се дължи на възбудата му от предстоящото сражение и не му обърнаха внимание. Още преди светлите елфи да са разбрали какво става, отрядът се нахвърли върху тях.
С извадени ятагани, Дризт изскочи на осветената полянка, без въобще да знае какво да прави. Искаше само да спре битката, да сложи край на гледката, разкриваща се пред очите му.
Животът на светлите елфи в горския им дом беше доста спокоен и затова те не носеха оръжие. Мрачните воини безмилостно нахлуха сред редиците им. Разсичаха телата им и не спираха да нанасят своите удари дори след като светлината угаснеше в очите на безпомощните същества.
Една ужасена елфка се опитваше да избяга, лутайки се насам-натам, но се озова точно срещу Дризт. Той свали ятаганите си към земята — искаше да я успокои, да й покаже, че няма да й стори зло.
Светлата елфка се сгърчи от болка, когато мечът се заби дълбоко в гръбнака й и я прониза. Вцепенен от ужас, младият До’Урден видя как мрачният войн зад нея стисна с две ръце дръжката на меча си и го усука в тялото й с всичка сила. Миг преди да издъхне, тя погледна към Дризт, а очите й го умоляваха за милост. Опита се да каже нещо, но от устните й се чу само страховитото клокочене на кръвта.
С тържествуващ поглед мрачният войн измъкна оръжието си от мъртвата елфка; замахна повторно и отсече главата й. Лицето му се изкриви в победоносна усмивка, а очите му засияха с демоничен пламък. Той погледна към Дризт и изкрещя:
— Отмъщение!
После още веднъж разсече трупа, обърна се и тръгна да търси нови жертви.
Миг по-късно друга елфка, този път малко момиченце, успя да избяга от клането на полянката и се втурна към Дризт, крещейки една дума отново и отново. Той не можа да разбере какво викаше детето — беше на езика на светлите елфи — но когато погледна към невинното личице, обляно в сълзи, разбра значението на думите й. Очите на детето бяха вперени в осакатения труп, лежащ в краката на Дризт, а мъката в тях изглеждаше толкова силна, сякаш бе помрачила страха й от неизбежната смърт. Викът на момиченцето не можеше да е друг, освен „Мамо!“
Гняв, ужас, страдание и много други чувства разкъсваха Дризт в този отвратителен момент. Той искаше да избяга от това, което е в душата му, да се изгуби в сляпата ярост на своя народ и да приеме грозната действителност. Колко лесно щеше да бъде, ако можеше просто да забрави за своята съвест, която толкова го измъчваше.
Малката елфка изтича до Дризт, но сякаш не го забелязваше — не можеше да откъсне очи от мъртвата си майка. Вратът на детето беше открит, сякаш за един-единствен точен удар. Вече неспособен да раздели милостта от убийството, младият До’Урден издигна ятагана си.