Момиченцето правеше всичко по силите си, за да не помръдва, но младият До’Урден усети, че бе започнало лекичко да трепери, разтърсвано от ридания и реши да не поема повече рискове.
— Хайде, да вървим! — изръмжа той. — Да се махаме от това място. Повдига ми се от тая смрад!
Дризт хукна напред, а останалите от отряда развеселени прибраха своя зашеметен другар и последваха мрачния войн.
— Най-накрая — прошепна Дайнин, докато гледаше как брат му се отдалечава с напрегната походка. — Най-сетне разбра какво означава да си войн от мрачните елфи!
В своето заслепение, първият син на До’Урден не можа да усети иронията на собствените си думи.
— Трябва да свършим още нещо, преди да се приберем у дома — обясни жрицата на членовете от отряда, когато се върнаха при входа на пещерата.
Тя единствена знаеше за втората цел на това нападение.
— Матроните на Мензоберанзан ни наредиха да станем свидетели на най-страшното и ужасно нещо на Повърхността, за да можем да разкажем на нашите събратя и да ги предупредим за него.
Събратя? Дризт се унесе в мрачни размисли, пропити със сарказъм. Доколкото видя, нападателите бяха станали свидетели на ужаса на Повърхността, защото именно самите те бяха този ужас.
— Там! — изкрещя Дайнин и посочи на изток, към хоризонта.
Едва забележима слаба светлина огря черните хребети на далечните планини. Може би обитателите на тези земи не можеха да я уловят с поглед, но мрачните елфи я виждаха ясно и всички, дори Дризт, несъзнателно извърнаха главите си.
Миг след като се наслади на гледката, младият До’Урден се осмели да каже:
— Красиво е.
Дайнин го изгледа с леденостудените си очи, но изражението му не беше по-студено от това на жрицата, която също се обърна към Дризт.
— Сваляйте всичко — плащове, мантии, цялата екипировка, дори и броните — нареди тя на отряда. — Бързо, скрийте ги в сенките на пещерата, за да не се повредят.
Когато изпълниха заповедта, жрицата ги изведе навън — изложи ги на светлината, пълзяща бавно над хоризонта.
— Гледайте — изкомандва зловещо тя.
Източното небе придоби розово-виолетов оттенък, после се оцвети изцяло в нюансите на розовото, а яркостта му накара мрачните елфи да присвият очите си. Дризт искаше да опровергае това, което се случваше в момента — по същия начин, със същия гняв, с който бе отхвърлил думите на Повелителя на Познанието и историите му, описващи светлите елфи.
Тогава ги видяха — първите отблясъци на изгряващото от изток слънце. Топлината му пробуди земята; лъчите му съживяваха Повърхността с животворна сила. Ала тези лъчи изгаряха очите на мрачните елфи, подобно яростта на пламъка, опустошаваха зениците им, невиждали такава светлина.
— Гледайте! — изкрещя отново жрицата. — Съзерцавайте дълбините на ужаса!
Един по един, крещейки от болка, нападателите се втурнаха в тъмната пещера, докато накрая само Дризт и жрицата останаха изложени на парещите лъчи на слънцето. От светлината го болеше не по-малко, отколкото неговите съмишленици, но той се остави тя да го облее, да го пречисти; отдаде й се изцяло, докато болезнените пламъци изцеляваха душата му.
— Ела — каза му накрая жрицата, без да подозира за чувствата, които изпитваше той. — Видяхме го. Вече можем да се завърнем в родната ни земя.
— Родната земя? — унило отвърна Дризт.
— Мензоберанзан! — изкрещя тя. — Ела, този огнен ад ще смъкне кожата ти до кокал! Нека братовчедите ни, светлите елфи, да се пържат под пламъците му — едно подобаващо наказание за злите им сърца!
Младият До’Урден отчаяно се засмя. Подобаващо наказание? Ако можеше, щеше да изтръгне хиляда слънца от небето и щеше да ги постави във всеки храм в Мензоберанзан, за да греят там с вечна светлина.
Накрая той не издържа повече; замаян, едва долази до пещерата и надяна одеждите си. Жрицата бе приготвила магическата сфера и Дризт отново беше първият, който премина през тънкия процеп в скалата. Когато целият отряд се събра в тунела отвъд каменната стена, вторият син на До’Урден зае челната си позиция и ги поведе надолу, по обратния път, към непрогледния мрак на тяхното съществуване.
21
За слава на богинята
— Е, прославихте ли богинята? — попита матрона Малис, а думите й прозвучаха повече като заплаха, отколкото като въпрос.