До нея стояха върховните жрици на дома До’Урден — Бриса, Виерна и Мая — и изглеждаха съвсем невъзмутими, стараеха се да прикриват завистта си към членовете на отряда, завърнал се от Повърхността.
— Нито един мрачен елф не падна в битката — с пресипнал от сладка злоба глас отвърна Дайнин. — Посякохме светлите елфи, накълцахме телата им! — споменът за клането му припомни дивата страст, която бе изпитал. — Изкормихме ги, насякохме ги на парченца!
— А ти как се справи? — прекъсна го матроната-майка, която се интересуваше много повече от представянето на собственото си семейство, отколкото от общия успех на отряда.
— Пет — с гордост отвърна Дайнин. — Убих пет, всичките жени!
Усмивката на Малис накара сърцето му да забие по-бързо. После матроната се обърна към Дризт и се намръщи.
— А той? — попита тя и предчувстваше, че отговора няма да й хареса. Не се съмняваше в бойните умения на своя син, но подозираше, че младежът е наследил твърде много от чувствителния нрав на Закнафейн, за да допринесе с нещо в такива битки.
Усмивката на Дайнин я озадачи. Той се приближи до своя брат и доволно го прегърна през рамо.
— Дризт уби само една елфка, но тя беше дете — малко момиче.
— Само една? — изръмжа Малис.
Притихнал в сенките на залата и изтръпнал от ужас, Закнафейн слушаше разговора им. Искаше да си запуши ушите, да не чува ужасните думи на първия син на До’Урден, но те го грабнаха и задържаха в своя плен. От всички злини в Мензоберанзан, които бе виждал, тази беше най-разочароваща. Дризт беше убил дете.
— Ала да бяхте видели как го направи! — възкликна Дайнин. — Той я разсече на две; използва цялата ярост на Лот в своя удар и заби ятагана си в треперещото тяло. Сигурно това убийство се е понравило на Кралицата на Паяците повече от всички останали.
— Само едно — повтори Малис и едва смекчи изражението си.
— Можеха да са две — продължи първият син. — Шар Надал от дома Маевре го изпревари — отне му убийството на една жена, направо му я отмъкна.
— Тогава Лот ще възнагради дома Маевре — обади се Бриса.
— Не, няма — отвърна Дайнин. — Дризт наказа Шар Надал за постъпката му. Синът на дома Маевре не можа да отвърне на предизвикателството.
Този спомен се бе запечатал в съзнанието на Дризт. Копнееше този Шар Надал да се защити, да му даде повод да излее гнева си върху него. Това желание бе накарало втория син на До’Урден да се чувства виновен.
— Свършили сте добра работа, деца мои — зарадва се матроната — доволна, че двамата й синове са се представили подобаващо в нападението. — Кралицата на Паяците ще възнагради дома До’Урден. Ще ни помогне да надвием този дом, които желае нашето унищожение.
Закнафейн напусна залата за аудиенции със сведена глава, а пръстите му не спираха да се разхождат по дръжката на меча. Припомняше си онзи момент, когато бе измамил Дризт с експлозията от светлина, когато невинният младеж лежеше под него беззащитен и победен. Още тогава можеше да му спести тази противна участ. Можеше да се смили над него и да го убие на място — щеше да го освободи от неизбежната реалност на Мензоберанзан.
Повелителят на меча спря в дългия коридор и се обърна, за да наблюдава преддверието на големия параклис, откъдето излязоха двамата братя До’Урден. Дризт хвърли към Закнафейн бегъл, изпълнен с обвинение, поглед и нарочно сви по един от страничните коридори.
Изражението на младежа нарани старият му учител.
— Е, значи се стигна и до тук — тихо промълви той. — Най-младият войн на дома До’Урден, пропит с омразата на нашата раса, е започнал да ме презира за това, което съм.
Зак отново си припомни онзи съдбовен момент в тренировъчната зала, в който животът на Дризт висеше на косъм, зависеше от неговия меч. Наистина, ако тогава беше убил младия До’Урден, постъпката му щеше да е акт на милосърдие.
Но погледът на Дризт не спираше да пробожда сърцето на Закнафейн. Повелителят на меча вече не знаеше на кого е щяло да помогне това убийство — на него или на Дризт.
— Остави ни — нареди матрона СиНафей, когато влезе в малката стаичка, осветена от няколко свещи.
Алтън ги изгледа глупаво. Все пак, тази стая си беше лично негова! После бързо си припомни, че СиНафей Хюнет бе матроната-майка и абсолютна владетелка на този дом, поклони се тромаво няколко пъти, извини се за двоумението си и излезе от стаята.