Но не можеше да пренебрегне и обещанието, което матрона СиНафей му бе дала току-що. Възможността да убие една или повече от върховните жрици на До’Урден беше доста примамлива.
Мекотата на възглавничките и плюшеното легло, макар и толкова различни от студения, каменен свят на Мензоберанзан, не можеха да облекчат болката на Дризт. Друг призрак бе нахлул в съзнанието му и бе изместил спомена за светлите елфи и касапницата, станала на Повърхността — призракът на Закнафейн.
Дайнин и Виерна бяха разказали на Дризт за истинската същност на Повелителя на меча, за ролята му в покушението срещу ДеВир и за удоволствието, с което убивал мрачни елфи — същества, които не бяха сторили нищо, за да заслужат неговия гняв.
Значи Закнафейн също бе участвал в злата игра на неговите събратя, в безкрайната надпревара за благоволението на Кралицата на Паяците.
— Както и аз я прославих на Повърхността? — тихичко измънка Дризт, а сарказмът на думите му го поуспокои.
Но утехата, която бе намерил в спасяването на крехкия живот на малката елфка, изглеждаше толкова мимолетна в сравнение с непростимите злини, причинени на нейния народ през онази нощ. Матрона Малис беше толкова доволна, когато й разказаха за кървавото събитие. Ала Дризт си спомняше ужаса в очите на това момиченце, видяло мъртвата си майка. Дали той или някой друг мрачен елф щеше да е така съкрушен, ако беше на нейно място.
— Едва ли — помисли си той.
Нямаше обич, която да свързва Дризт и Малис; а мрачните елфи биха се разстроили много повече от мисълта как смъртта на майка им ще навреди на тяхното положение, отколкото да страдат от загубата й.
Дали матроната щеше да се разтревожи, ако един от двамата й синове бе загинал при нападението? Младежът знаеше отговора и на този въпрос. Единственото, което я вълнуваше, бе как това нападение ще се отрази на влиянието й в Мензоберанзан. Наслаждаваше се само на мисълта, че нейните деца бяха прославили злата богиня.
Какво ли благоволение щеше да си спечели дома До’Урден, ако Лот разбереше за постъпката на Дризт? Той не знаеше дали тя въобще имаше някакъв интерес от тази битка. За него Лот си оставаше мистерия, която нямаше никакво желание да я разгадава. Дали щеше да се разгневи, ако узнаеше истината за това нападение? Или ако знаеше какво мисли Дризт в този момент?
Вторият син сви рамене. Не искаше да си представя яростта, която си навлича със собствените си постъпки; твърдо бе решен как да действа и не се страхуваше от последствията. След една седмица щеше да се завърне в дома До’Урден. Щеше да влезе в тренировъчната зала, за да се сдобри със стария си учител… След една седмица щеше да убие Закнафейн.
Погълнат от чувствата и мислите си за опасното и искрено решение, което бе взел, Закнафейн едва чуваше пронизителното стържене на точилния камък по проблясващото острие на своя меч.
Оръжието трябваше да е перфектно наточено — без ръбчета и грапавини. Трябваше да изпълни дълга си без злоба и гняв.
Един премерен удар и Зак щеше да се отърве от демоните, които го преследваха — демоните на собствените му провали. За пореден път щеше да се скрие в своето убежище, в тишината на личните си покои — неговия таен свят. Един-единствен удар щеше да стори това, което бе пропуснал преди десет години.
— Само да бях събрал смелост тогава — проплака той. — Колко мъки щях да спестя на Дризт? Колко ли болка му е причинил престоят в Академията, за да се завърне така променен?
Думите звучаха така глухо в тишината на празната стая. Сега те бяха просто думи и нищо повече — не бяха достатъчни, за да обяснят какъв е Дризт. Вторият син беше мрачен войн и притежаваше всички противни и зли качества, присъщи на един елф с тази титла.
Зак вече нямаше право на избор. Ако искаше да има полза от окаяното му съществуване, този път той не трябваше да спира меча си. Трябваше да убие Дризт.
22
Гномове, коварни гномове
Из криволичещите тунели на Подземния мрак, следващи безмълвните си пътеки, бродеха свиърфнебли — лукави гномове. Нито добра, нито зла, расата им оцеляваше и процъфтяваше, макар и да бе толкова различна от другите раси, обитаващи този свят, обречен на вечен злокобен мрак. Свиърфнебли — те се славеха като горди ловци, изкусни в направата на брони и оръжие. Познаваха песента на камъка по-добре и от злите сиви джуджета — дуергарите — и въпреки опасностите, дебнещи ги зад всеки ъгъл, продължаваха да търсят и събират скъпоценни камъни и метали.