Йо Цибел
Градът на прокълнатите
Бурята фучеше през заледените скални пукнатини. Понякога воят наподобяваше стотици едновременно свистящи във въздуха мечове. После отново се чуваше като жален вик на умиращо елуу.
Ниско и сиво, небето се беше надвесило над върховете на насечената от пропасти ледена планина. Сякаш беше от нечист калай.
Малкият вход на пещерата в планинския склон над ледника почти не се забелязваше от отсрещния хребет. Тесен и по-нисък от човешки бой, той се открояваше на височина половин хвърлей камък в заледената скала.
На две-три крачки от входа на пещерата беше приклекнала една загърната в опърпана кафява кожа фигура. Балоор, Говорещият с боговете.
Като в транс извиваше горната част на тялото си. Наушниците на кожената му качулка се потриваха от раменете му. Напрегнатата съсредоточеност придаваше на кокалестото му, набраздено от хиляди бръчки лице вид на маска. Очите му бяха полузатворени. Тесните, безкръвни устни се движеха почти безмълвно. Само понякога от гърлото му излизаше пресипнало мърморене.
— Чуй ме, господарю на мрака. Чуй ме, о ужасни Оргуудоо…
На около крачка пред кръстосаните му и загърнати в кожи крака лежеше човешка глава, заобиколена от вързопи с тор. Малки снежни бучки висяха в сплъстената дълга брада на отсечения череп. Изглеждаше, сякаш по разкривените му сини устни все още трептеше предсмъртният вик на убития, а в бялото на невиждащите му очи се отразяваше оскъдната светлина, която се процеждаше отвън.
— Балоор, твоят роб те зове — мърмореше облеченият в кожи мъж. — Чуй ме, Оргуудоо… — Полюляванията му се забавиха. Отвори очи и впери поглед в отрязаната глава. Ирисите на Балоор хвърляха червеникави отблясъци. — Чуй ме, господарю на мрачната бездна!
Малко зад него, до стената на пещерата, бяха подпрени бойната секира с дълга дръжка на Говорещия с боговете и неговият лък. До тях — завит вързоп кожени чергила, дървени прътове, стрели и суха тор. Освен тор тук в ледовитите райони далеч над снежната граница почти нямаше друг горивен материал.
Отдясно на себе си Балоор беше поставил една голяма и една много малка кожена торба. В голямата имаше нож, железни върхове на стрели, парчета кремък и няколко кълба животински жили и разни торбички и пакетчета с листа, корени, екстракти от цветове и прахове от изсушени животински органи. Все неща, които му бяха нужни при заклинателните ритуали или за лекуване на болести.
Секирата, лъкът, чергилото и коженият чувал — повече неща не можеше да вземе със себе си, когато преди седмица беше принуден да напусне ордата.
Костеливата ръка на Балоор се вмъкна в малката кожена торба.
— Излез от ужасяващия си мрак. — Извивките на горната половина от тялото му станаха по-бързи, гласът му — по-настойчив. — Удостой ме с честта на величественото си присъствие…
Отново извади ръката си от малката торбичка с три-четири трохи от някаква изсушена маса между пръстите и я поднесе към устата си.
Изсушената червена мухоморка беше горчива и сладникава на вкус. Балоор използваше отровната субстанция само за облекчаване болките на тежко ранените. Или при особено трудни заклинания за осъществяване на контакт със света на духовете.
След като вождът Зорбан го прогони от ордата, Балоор в продължение на три дни премина през покрити със сняг планински възвишения, глетчери и заледени пространства. Обратно към лагера, в който преди почти два месеца ордата беше нападната от тараците. И където видяха да се носи по небето синята огнена птица.
Балоор извади един от загиналите воини от снежния му гроб и отдели главата от трупа. Внимателно разряза тялото на парчета и постепенно ги размрази. Зорбан му беше дал храна само за три дни. Месото на загиналите щеше да поддържа живота на Говорещия с боговете още седмици наред. Но той нямаше намерение да остава толкова дълго в тази дива пустош. Този ден, още преди слънцето да хвърли червените си отблясъци върху нощното небе, Балоор се спусна долу в снежното поле пред ледника и изрови главата на падналия воин.
За да се призоват толкова близо демоните на мрачната бездна, както Балоор планираше, имаше нужда поне от главата на мъртвец. По-добре щеше да е живо животно. А най-доброто, естествено, жив човек.
Горната половина от тялото на Балоор се изпъна. Отвори уста, сякаш изпитваше болка. Показаха се дълги, пожълтели зъби. Завъртя очните си ябълки и издаде гъгрещо хъркане. Червената мухоморка действаше.
Съвсем бавно горната част от тялото му започна отново да се поклаща. Ръцете му се впиха в твърдата кожа на наметката. Отново замърмори със задъхване:
— Ела, Оргуудоо. Покажи се, о страшни…