— Събуждате любопитството ми — каза Уебстър. — Това ваше преброяване започва да ми звучи малко зловещо.
— Не е зловещо — възрази Грант. — Просто е логично. Оценява се човешкото население. Не само числеността му, но и неговата същност. Проверява се какво мислят и какво правят хората.
Уебстър се отпусна още по-дълбоко в креслото си и протегна крака към огнището.
— Само не ми казвайте, господин Грант, че възнамерявате да ми правите психоанализа.
Грант допи чашата си и я остави върху масата.
— Това не ми е необходимо. Световният комитет знае всичко, което иска да знае за хора като вас. Става дума за другите. За планинците, както ги наричате тук. На север ги наричат горски диваци. На юг — иначе. Те са едно едва ли не потайно население. Едно почти забравено население. Това са хората, разпръснали се из горите. Хората, които се разпиляха във всички посоки, когато Световният комитет разхлаби юздите на управлението.
— Тези юзди отдавна трябваше да бъдат разхлабени — изръмжа Уебстър. — Историята ще потвърди правотата на това решение. Още преди учредяването на Световния комитет правителствените структури по света са били обременени от оцеляването на безсмислени стари институции. Преди триста години е имало толкова нужда от градски управи, колкото днес от национални правителства.
— Напълно сте прав — съгласи се Грант. — При все това, при отслабването на управлението е било отслабено и неговото влияние върху живота на всеки отделен човек. Хората, пожелали да се измъкнат, да се лишат едновременно от облагите и от задълженията, произтичащи от връзката с правителството, решили, че това е нещо много лесно. Световният комитет нямал нищо против. Не му се занимавало с безотговорните и недоволствуващи хора, тъй като си имал други грижи. Сред тези хора били и фермерите, принудени да се откажат от привичния си начин на живот вследствие настъплението на хидропониката. И какво сторили? Измъкнали се. Завърнали се към примитивния живот отглеждане на някоя и друга култура, лов на дивеч, сечене на дърва, някоя и друга дребна кражба. Лишени от поминък, те се завърнали при природата и тя се погрижила за тях.
— Това е станало преди триста години — каза Уебстър. — Световният комитет не се разтревожил кой знае колко за съдбата им. Е, направил за тях каквото могъл, естествено, но всъщност, както казахте, не се вълнувал кой знае колко от това, че някои от тези хора се промъкнали през пръстите му. Как да се обясни в такъв случай този внезапен интерес към тях?
— Може би едва сега му е останало време да се занимава с тях — каза му Грант.
През цялото време не преставаше да изучава Уебстьр. Лицето на домакина му, отпуснал се пред огъня, излъчваше сила. Светлините на пламъците и предизвикалите от тях сенки придаваха на чертите му почти сюрреалистичен оттенък.
Грант се порови в джоба си, откри лулата си и започна да я пълни с тютюн.
— Има и още нещо — добави.
— Да.
— Има още една причина за провеждането на това преброяване. То така или иначе щеше да се състои, тъй като данни за народите и населението на Земята, по начало представляват полезна информация. Това обаче не е всичко.
— Ясно, става дума за мутантите — каза Уебстър.
Грант кимна утвърдително.
— Прав сте. Признавам, че не очаквах някой да се досети за това.
— Работя с мутанти — отбеляза Уебстър. — Целият ми живот е свързан с мутации.
— В културата ни започнаха да се появяват различни странни елементи — каза Грант. — Всъщност, става дума за безпрецедентни неща. Литературни произведения, издаващи идеите на нови личности. Музика, пренебрегнала традиционните изразни средства. Изкуство, което не наподобява нищо, създадено досега. В голяма част анонимно или скрито зад псевдоними.
Уебстър се засмя.
— Естествено, Световният комитет възприема това като необяснима мистерия.
— Става дума за нещо друго — започна да обяснява Грант. — Комитетът не се интересува толкова от литература н изкуство, колкото от други неща. От неща, които не са видими. Ако е започнал да се разгръща някакъв нов ренесанс, ще се изяви преди всичко, естествено, в нови литературни и художествени форми. Ренесансът обаче не намира изява единствено в изкуството и литературата.
Уестър се отпусна още по-дълбоко в креслото си и подпря брадичката си с ръце.
— Струва ми се, че виждам накъде биете — рече.
В течение на няколко дълги минути тишината бе нарушена единствено от пукота на съчките в огъня и от призрачния шепот на есенния вятър.