— Преди много години пред човечеството се появила възможност да усвои нов подход към битието — каза замислено Уебстър, сякаш говореше на себе си. — Възможност да се внесе ред в бъркотията, натрупала се за четири хилядолетия човешко мислене. Един човек я проиграл.
Грант се размърда неловко в креслото си, но сетне застина, тъй като не му се искаше Уебстър да забележи движенията му.
— Този човек бе моят дядо — каза Уебстър.
Грант разбра, че трябваше да каже нещо, че не можеше да продължава да седи на мястото си без да реагира.
— Джуейн може и да е грешил — рече. — Възможно е да не е открил нова философия, както е смятал.
— Да, обикновено се утешаваме с тази мисъл — каза Уебстър. — Все пак, това ми се струва малко вероятно. Джуейн е бил велик марсиански философ, може би най-великият философ на Марс. Ако бе оживял, според мен без всякакво съмнение щеше да създаде тази нова философия. Не оживя, обаче. Не оживя, защото дядо ми не успя да замине за Марс.
— Дядо ви не е бил виновен за това — каза Грант. — Направил е, каквото му е било по силите. Агорафобията не е заболяване, с което човек може да се справи…
Уебстър махна с ръка.
— Както и да е, това е нещо приключило. Нещо, което не може да се върне. Длъжни сме да се примирим с този факт и да продължим нататък. И тъй като става дума за моето семейство, за моя дядо…
Грант внезапно бе разтърсен от догадка.
— Кучетата! Значи, заради това…
— Да, кучетата — каза Уебстър.
Някъде далеч, откъм долната част на реката, се чу звук, наподобяващ плач, който се смеси с шепота на вятъра, разговарящ с дърветата.
— Миеща се мечка — каза Уебстър. — Кучетата ще я чуят и ще им се прииска да излезат.
Звукът се повтори, този път сякаш по-отблизо. Макар че хората може би си въобразиха това.
Уебстър се изправи в креслото си, сетне се наведе напред и закова поглед в пламъците.
— Защо пък не? — попита. — Кучетата притежават собствена личност. Това се забелязва във всички кучета. Няма две, които да имат еднакъв характер и темперамент. Всичките са умни, макар и в различна степен. Всъщност, друго не е необходимо. Достатъчно е да притежават надарена със съзнание личност и известен разум.
Не са имали шанс, обаче. Пречели са им две неща. Не са могли да говорят и не са могли да вървят изправени. И тъй като не са могли да вървят изправени, лишили са се от възможността да развият ръце. Ако изключим обаче говора и ръцете, не се различаваме от кучетата и кучетата не се различават от нас.
— Никога не бях мислил за това — призна Грант. — Никога не съм възприемал вашите кучета като мислеща раса…
— Естествено, че не сте — каза Уебстър, и в гласа му се нрокрадна огорчение. — Възприемал сте ги така, както ги възприемат повечето хора. Като любопитни създания, като атракция, като забавни домашни животни. Животни, способни да разговарят с вас. Има обаче нещо по-важно, Грант, уверявам ви. Досега Човекът е действувал сам. Една разумна и мислеща раса е живяла сама. Помислете си само колко по-далеч и за колко по-малко време щеше да бъде в състояние да се придвижи напред, ако редом до нея бе съществувала друга разумна раса, с която да си сътрудничи. Двете раси не биха разсъждавали по един и същ начин. Биха сверявали мислите си. Ако една раса не се сети за нещо, ще го съобрази другата. Връщаме се към старата поговорка, че две глави мислят по-добре от една. Само си представете това, Грант. Представете си разум, различен от човешкия и работещ съвместно с него. Разум, способен да забележи и разбере неща, непостижими за човешкия. Разум, постигнал философски възгледи, недостъпни за човека.
Протегна длани към огъня. Дългите му кокалести пръсти излъчваха сила и решимост.
— Не можеха да говорят, но аз им дадох говор. Не бе лесно, тъй като езикът и гърлото на кучето не са предназначени за говор. Хирургията обаче помогна. Хирургията и присажданията. Сега вече, надявам се… Впрочем, все още е твърде рано да се заяви, че…
Грант, целият изпълнен с напрежение, се бе привел напред.
— Искате да кажете, че кучетата вече предават на потомството си качествата, с които сте ги надарил? Че вече има данни промените, постигнати по хирургически път, да са придобили наследствен характер?
Уебстър поклати глава.
— Все още е рано да се твърди това. Бих могъл да ви отговоря на този въпрос най-рано след двадесетина години.
Взе бутилката с бренди и я протегна към Грант.
— Благодаря — каза Грант.
— Никак не ме бива за домакин — каза му Уебстър. — Щеше да е по-добре сам да се обслужвате.