Повдигна чаша срещу пламъците.
— Разполагах с добър материал — каза. — Кучетата са умни. По-умни, отколкото бихте могъл да предположите. Едно обикновено селско куче е в състояние да разпознава поне петдесет думи. Не са рядкост и кучетата, владеещи сто думи. Добавете към тях още сто и ще получите работен речник. Навярно сте забелязал, че Натаниел използува прости думи. Че говори на един доста елементарен английски.
Грант кимна утвърдително.
— Да, с едносрични и двусрични думи. Каза ми, че има много думи, които не може да произнесе.
— Предстои да се направят още много неща — каза Уебстър. — Наистина много. Да вземем например четенето. Кучешкото зрение не е като вашето и моето. Експериментирам с лещи. Коригирам зрението им така, че да могат да виждат както виждаме ние. Ако не успея в това, ще трябва да потърсим друго решение. Да се научим да възприемаме зрително света, както го възприемат кучетата. За да можем да отпечатваме книги, които те да бъдат в състояние да прочетат.
— А как възприемат всичко това самите кучета? — попита Грант.
— Те ли? Повярвайте ми, Грант, това е върховното щастие в живота им.
Втренчи се в огъня.
— Бог да ги благослови — каза след малко той.
Грант, воден от Дженкинс, изкачи стълбището и се накани да влезе в отредената му спалня, когато от една открехната врата се разнесе глас.
— Ти ли си, страннико?
Грант се спря и се огледа.
— Това е старият господар, господине. Често страда от безсъние — прошепна Дженкинс.
— Да? — реагира Грант.
— Спи ли ти се?
— Не особено.
— Влез за малко при мен — рече старецът.
Томас Уебстър бе седнал в леглото си. Забеляза, че Грант не откъсва поглед от раираната му нощна шапчица.
— Оплешивявам — рече с дрезгав глас. — Не се чувствувам удобно, ако нямам нещо на главата си. Не мога да спя с шапката, която нося през деня, я.
След това скастри Дженкинс.
— Ти защо още стърчиш там? Не виждаш ли, че човекът иска да пийне нещо?
— Разбрах ви, господине — рече Дженкинс и изчезна.
— Седни — каза Томас Уебстър. — Седни и ме изслушай, поне за малко. Като си побъбрим, по-лесно ще заспя. Пък и тук не виждаме често нови лица.
Грант седна.
— Какво мислиш за сина ми? — попита старецът.
Грант се изненада от неочаквания въпрос.
— Мисля, че е изключителен човек. Тези негови кучета…
Старецът се изкашля.
— Той и кучетата му! Разправял ли съм ти как веднъж Натаниел сдави един язовец? Разбира се, че не съм ти разправял. Та всъщност с теб още не сме разменили и две думи.
Поглади нервно одеялото с дългите си пръсти.
— Имам и друг син, Алън. Казваме му Ал. В този момент той е човекът, отдалечил се най-много от Земята. Отправи се към звездите.
— Знам — кимна с разбиране Грант. — Четох за това. Имате пред вид експедицията за Алфа Кентавър.
— Баща ми бе хирург — каза Томас Уебстър. — Искаше и аз да стана хирург. Страшно се огорчи, когато разбра, че хирургията не ме влече. Днес обаче щеше да се гордее с нас.
— Няма причини да се тревожите за сина си — каза Грант. — Той…
Спря по средата на изречението, когато срещна погледа на стареца.
— Този кораб аз го създадох — каза Томас Уебстър. — Аз го проектирах и аз надзиравах построяването му. Ако става дума просто за навигация в пространството, ще стигне до местоназначението си. А и момчето си го бива. В състояние е да прекара тази щайга през самия пъкъл.
Устрои се още по-удобно върху леглото и нелепата му нощна шапчица се кипна, когато докосна отрупаните една връз друга възглавници.
— Имам още едно основание да смятам, че той ще стигне дотам и ще се завърне. Навремето си много не разсъждавах върху един факт, но после започнах да се замислям за него, да се чудя дали не означава, че…
Пое си малко дъх.
— Имай пред вид, че не съм суеверен.
— Разбира се, че не сте — потвърди Грант.
— Естествено, че не съм — каза Уебстър.
— Може би става дума за някакво особено усещане — изказа предположение Грант. — Или за някакво знамение.
— Не — заяви старецът. — Просто знаех каква ще бъде моята съдба. Знаех, че ще построя кораб, способен да извърши това пътешествие. Знаех, че някой или нещо бе решило, че е време Човекът да достигне звездите и че трябва и аз да се включа в това.
— Говорите така, сякаш имате пред вид действителна случка — каза Грант. — Сякаш се е случило нещо реално, което ви е накарало да повярвате в неизбежния успех на експедицията.
— Точно така — съгласи се Уебстър. — Точно това имам пред вид. Имам пред вид нещо, което се случи точно преди двадесет години. И то ей тук, на ливадата пред къщата.