Джо бе лишен от този стремеж. На Джо хич не му пукаше. Никак не го бе еня какво мислят другите за него и дали одобряват постъпките му.
Грант усети как слънцето огрява гърба му. Чу шепота на вятъра в дърветата. Из гъсталака се разнесе птича песен.
Такава ли бе насоката на мутацията? Щеше ли да бъде отслабен първичният инстинкт, превръщащ отделния индивид в представител на расата?
Дали човекът, седящ срещу него и четящ завета на Джуейн, благодарение на мутацията си бе открил живот, пълноценен и без потребността от одобрението на околните? Дали след всички тези години не бе достигнал степен на цивилизационно развитие, при която отделният човек става напълно независим и може да презре обществото като изкуствено и измислено творение?
Джо повдигна поглед.
— Това е много интересно — каза. — Защо авторът не е завършил труда си?
— Защото умрял — отвърна Грант.
Джо изцъка с език.
— На едно място е сгрешил. Ей тук — посочи с пръст. — Ей тук е допуснал грешка, която после е нарушила правилния ход на мислите му.
Грант започна да заеква.
— Но… Не би трябвало да има грешка. Той е умрял и толкоз. Умрял е, преди да завърши труда си.
Джо старателно сгъна листовете и ги прибра в джоба си.
— Все едно — каза. — Така или иначе, по всяка вероятност е щял да сгреши.
— В такъв случай, ти би могъл да го завъртиш? Би бил способен…
Грант разбра, че няма смисъл да продължава. Бе прочел отговора на Джо в очите му.
— Нима наистина вярваш, че бих споделил това с вас, с жалките човешки същества? — думите на Джо бяха ясни и премерени.
Грант, проумял поражението си, присви рамене.
— Предполагам, че не. Трябваше да съобразя в самото начало, че човек като теб…
— Това мога да го използувам и за себе си — каза Джо. Бавно се изправи и небрежно ритна мравуняка. Кракът му направи бразда в него. Няколко димящи комина се срутиха върху движещите се каручки.
Грант изкрещя и скочи. Обзе го сляпа ярост, която накара ръката му да измъкне пистолета.
— Стой! — каза Джо.
Ръката на Грант застина. Пистолетът все още бе насочен към земята.
— Не се вълнувай, малко човече — каза Джо. — Знам, че ти се иска да ме убиеш, но не мога да ти позволя това. За твое сведение, имам други планове. Пък и ти не би ме убил заради това, за което си мислиш.
— Има ли значение причината? — отвърна троснато Грант. — Нали ще умреш? Нали няма да останеш на свобода, овладял философията на Джуейн?
— Обаче ти не би ме убил заради това — каза му Джо с почти любезен глас. — Би ме убил, защото те е яд, че разрових мравуняка.
— Така бе в началото, но не и сега — каза Грант.
— Даже не се и опитвай да го направиш. Още преди да натиснеш спусъка ще станеш на кайма.
Грант се поколеба.
— Ако мислиш, че блъфирам, предизвикай ме.
Дълго време двамата стояха безмълвни един срещу друг. Пистолетът продължаваше да е насочен към земята.
— Защо не ни помогнеш? — попита Грант. — Човек като теб ни е нужен. Ти си човекът, който обясни на Том Уебстър как да построи космически двигател. А пък що се отнася до мравките…
Джо направи няколко бързи крачки напред и Грант вдигна пистолета. Видя как пред лицето му се появи юмрук. Огромен, подобен на чук юмрук, движещ се с такава скорост, че изсвистя.
Юмрук, който се оказа по-бърз от неговия пръст върху спусъка.
Нещо грапаво и топло дращеше лицето на Грант и той повдигна ръка и се опита да го отстрани. То обаче продължи да ближе лицето му. Отвори очи и видя как Натаниел подскочи пред него.
— Нищо ти няма — каза Натаниел — Така се бях уплашил…
— Натаниел! — възкликна Грант. — Какво правиш тук?
— Избягах — каза Натаниел. — Искам да дойда с теб.
Грант поклати глава.
— Не можеш да дойдеш с мен. Ще пътувам надалеч и имам много работа.
Изправи се на ръце и колене и заопипва земята. Ръката му докосна студен метал. Взе пистолета и го прибра в кобура.
— Той избяга, а не биваше да му позволявам да прави това — каза. — Дадох му нещо, което принадлежи на цялото човечество и не мога да му позволя да го използува.
— Мога да го проследя — каза Натаниел. — Мога да проследявам не само катерици.
— Очакват те по-важни занимания от проследяването — каза Грант на кучето. — Виждаш ли, днес открих нещо. Успях да зърна за миг насока на развитие, която би могла да се поеме от цялото човечество. Може би не днес и не утре и дори и след хиляда години. Нищо чудно човечеството никога да не тръгне по този път, но все пак съществува възможност, която не можем да пренебрегнем. Джо може би е напреднал по него доста повече от нас, но нищо чудно и ние да вървим в същата посока по-бързо, отколкото си мислим. Нищо чудно всичките да свършим като Джо. И ако се случи именно това, ако това се окаже краят, вас, кучетата, ще ви чака голяма работа.