— Кога трябва да тръгна? — попита Алън.
Някога Фоулър се бе гордял с такива отговори, но не и сега. Леко се намръщи.
— До час — отговори.
Алън безмълвно продължи да чака.
— Четирима мъже вече излязоха, но не се завърнаха — каза Фоулър. — Това, естествено, ти е известно. Искаме да се завърнеш. Не искаме да предприемаш някаква героична спасителна експедиция. Важното нещо, всъщност единственото нещо, което искаме, е да се завърнеш. Да докажеш, че човек може да съществува и в юпитерианска форма. Иди само до първия жалон, не по-далеч и се върни. Не рискувай. Не изследвай нищо. Просто се завърни.
— Всичко това ми е ясно — каза Алън и кимна с разбиране.
— Конверторът ще бъде задействувай от госпожица Стенли — продължи Фоулър. — Това въобще не трябва да те смущава. Другите мъже преминаха през конверсията без проблеми. Напуснаха конвертора в перфектна форма. Ще бъдеш поверен в сигурни ръце. Госпожица Стенли е най-квалифицираният оператор на конвертор в Слънчевата система. Натрупала е опит в тази работа на повечето от останалите планети. Затова е и тук.
Алън се усмихна на жената и Фоулър забеляза, че на лицето й проблясна нещо. Нещо, което можеше да се възприеме като съжаление или гняв, или просто страх. Това чувство обаче вече бе изчезнало и тя се усмихваше на младежа, застанал пред бюрото. Усмихваше се някак си престорено, като начална учителка, сякаш го правеше насила.
— Очаквам с нетърпение да премина през конвертора — каза Алън.
Изрече тези думи така, че да прозвучат като шега. Като голяма смела шега.
Нямаше място за шеги, обаче.
Работата бе сериозна. Убийствено сериозна. Фоулър знаеше, че от тези експерименти зависеше съдбата на хората върху Юпитер. Ако опитите успееха, богатствата на гигантската планета щяха да бъдат на разположение на човечеството. Хората щяха да усвоят Юпитер така, както вече бяха усвоили по-малките планети. Ако обаче не успееха…
Ако не успееха, човекът щеше да продължи да бъде в плен на ужасяващото атмосферно налягане, силната гравитация и трудно разбираемите химически реакции на планетата. Хората щяха да си останат под куполите, лишени от възможността наистина да стъпят върху повърхността на планетата и да я видят с очите си. Щяха да продължат да бъдат принудени да разчитат единствено на тромави трактори и телевизионни камери и да работят с недодялани механизми и инструменти или с помощта на не по-малко несръчни роботи.
Без защита човешкото същество щеше да бъде мигновено унищожено от чудовищното атмосферно налягане на Юпитер. Налягане от петнадесет хиляди фунта на квадратен инч, пред което земното океанско дъно можеше да се уподоби на вакуум.
Дори и най-здравият метал, сътворен от земните жители, не можеше да издържа на подобно налягане, особено пък съчетано с алкалните дъждове, непрестанно обливащи планетата. Ставаше крехък и се лющеше и ронеше като глина или се разтваряше и стичаше на повърхността във вид на струйки и локви от амонячни соли. Едва след укрепване на здравината и якостта на този метал посредством засилване на електронното му напрежение той успяваше да издържи тежестта на хилядите кубични километри от непрестанно движещи се задушливи газове, образуващи атмосферата. Дори и след това трябваше да бъде облицован от масивен кварц, който да го опази от дъжда, образуван от течен амоняк.
Фоулър се вслуша в бръмченето на двигателите, разположени в приземния етаж на купола. Шумът се чуваше непрестанно, тъй като двигателите никога не преставаха да работят. Не биваше да спират, защото ако това се случеше, щеше да се прекрати подаването на потоците от енергия, вливаща се в металните стени, електронното напрежение в тях щеше да спадне и това щеше да бъде краят на всичко.
Таусър се размърда под бюрото на Фоулър, изправи се и прогони още една бълха. При това движение кракът му тупна силно върху пода.
— Нещо друго? — попита Алън.
Фоулър поклати глава.
— Не. Виж, ако ти имаш някаква работа за вършене преди това, например…
Насмалко щеше да го попита дали не иска да остави някому писмо, обаче навреме се усети и от това почувства облекчение.
Алън погледна часовника си.
— Ще бъда там точно в уречения час — каза. Извърна се и се отправи към вратата.
Фоулър знаеше, че госпожица Стенли го наблюдава, и не желаеше да среща погледа й. Заради това започна да прелиства документите върху бюрото.
— Това нещо докога ще продължава? — попита госпожица Стенли, като влагаше злост във всяка дума.