Според легендите, около милион години преди това човек излязъл от пещерите. Успял обаче да изхвърли убийството от своя начин на живот едва стотина години преди времето, описано в преданието. Това е много показателно за мащабите на неговата дивотия. Успял да сложи край на убийствата едва след милион години съществуване и възприел това като голямо постижение.
След прочитането на настоящото предание повечето читатели лесно ще се съгласят с теорията на Роувър, че човекът умишлено е представен като антитеза на всички кучешки ценности, като митологическо плашило и социологическа басня.
Това убеждение се укрепва от безбройните свидетелства за неспособността на човека да си постави цел, за постоянното му мятане от една посока в друга, за стремежа му да възприеме начин на живот, който постоянно му убягва, може би защото никога не знае какво точно иска.
V. РАЙ
Куполът представляваше приплеснат чужд силует, който не се вписваше в пурпурната мъгла на Юпитер. Сгушена и уплашена структура, сякаш опитваща се да се скрие под повърхността на масивната планета.
Съществото, което някога бе Кент Фоулър, стоеше устойчиво върху яките си крака.
Вече ми изглежда чужд, помисли си. Значи, наистина съм се откъснал от човешката раса. Този купол въобще не ми е чужд. Няма как да ми е чужд. Той е мястото, където живях, планирах действията си и мечтаех. Мястото, което напуснах, изпълнен с уплаха. Мястото, където се завръщам, отново изпълнен с уплаха.
Тук ме доведе споменът за хората, които бяха като мен преди да се превърна в това, което съм сега. Преди да опозная силата, жизнеността и удоволствието, до които получаваш достъп, ако не си човешко същество.
Стоящият до него Таусър се размърда. Фоулър усети бликащото дружелюбие на някогашното куче. Почувства с цялото си същество неговата привързаност, другарство и любов. Неща, които то навярно бе проявявало открай време, но които той никога не узна, докато двамата бяха съответно човек и куче.
Мислите на Таусър проникнаха в мозъка му. „Не бива да правиш това, приятелю.“
Отговорът на Фоулър наподобяваше стенание. „Трябва да го сторя, Таусър. Нали за това излязох навън? За да разбера какво представлява Юпитер. Вече мога да го съобщя на хората, да им дам отговора.“
„Това трябваше отдавна да го сториш“, отвърна му тих, едва доловим глас, пробиващ си с труд път през неговата юпитерианска същност. „Ти обаче се уплаши и започна непрестанно да отлагаш. Избяга, защото те бе страх да се завърнеш. Боеше се да се превърнеш отново в човешко същество.“
„Ще се чувствувам самотен“, рече Таусър. Всъщност, не го изрече. Просто Фоулър почувствува как бе облян от прилив на самота, от болката, причинена от раздялата. Сякаш за миг бе станал част от разума на Таусър.
Не каза нищо, защото бе започнало да го обхваща отвращение. Отвращение към мисълта, че отново ще бъде превърнат в човек. Че отново ще бъде вместен в несъвършеното тяло и несъвършения разум на човешко същество.
„И аз бих дошъл с теб, ако не знаех, че не ми е по силите да понеса това“, каза Таусър. „Нищо чудно и да умра преди да успея да се завърна. Знаеш, че тялото ми бе почти умряло. Бях стар и пълен с бълхи. Зъбите ми бяха протрити до венците и храносмилането ми никак го нямаше. Отгоре на всичко имах и кошмари. Като малко пале сънувах как гоня зайци, а в последните си дни сънувах зайци, които гонят мен.“
„Ти остани тук, а аз ще се завърна“, каза Фоулър.
Дано да успея да им обясня всичко, помисли си. Дано да ме разберат.
Повдигна масивна глава и огледа хълмовете, преминаващи във високи планински върхове, обгърнати от розова и пурпурна мъгла. Небето бе разцепено от светкавица и облаците и мъглата загоряха в неописуемо красиви пламъци.
Олюля се напред, бавно и неохотно. Вятърът донесе полъх, изпълнен с ухание и тялото му го пое, подобно тялото на котка, търкаляща се из дилянка. Всъщност, не бе ухание, просто това бе думата, предаваща най-близко новото усещане. Очевидно, скоро на човешката раса щеше да се наложи да създаде нова терминология.
Как можеха да бъдат обяснени стелещата се над повърхността мъгла и уханието, тъждествено с насладата? Други неща, не ще и дума, щеше да обясни без усилия.
Например, че тук няма потребност от храна и сън и не се страда от депресивните неврози, измъчващи човешките същества. Тези неща хората щяха да разберат, защото можеха да бъдат обяснени с прости думи. С думи от съществуващия език.
Как обаче щяха да се опишат другите неща, нуждаещите се от нов речник? Чувствата, които човек никога не бе изпитвал. Способностите, за които никога не бе мечтал. Проясненият разум и умението да разбира. Способността да използуваш и последната клетка на мозъка си. Нещата, които знаеш и можеш да извършиш инстинктивно, но недостъпни за човешкото същество, чието тяло бе лишено от сетивата, даващи възможност да се постигне това.