И тука, в пъклената врява на улиците, ти си забравила пустинята, за да обикнеш безименната гмеж на тълпите.
- - - - - - - - -
... И когато минавахме с тебе край гробищата на поклонниците, спещи под сянка на безгласни кипариси, ти ми каза, че пръв път там те е прегърнал белият човек от запад.
И когато гледахме дългия керван камили край старите водостоци, зидани от мермер и пясъчник, ти легна върху тревата — и каза, че си уморена. . .
И видях тогава сянка да се премрежва пред очите ти — и ти затрепера, а моите ръце те дигнаха, за да те подкрепят. . .
А дълъг керван се проточи отново — и старите турци гледаха нашата прегръдка и се смееха като деца.
- - - - - - - - -
Помниш ли, моя далечна, пъстрата нощ на Измир?
Тя бе хубава като снага на гола жена.
Заливът блестеше като златна подкова, фърлена от грамаден кон— и забравена в морето. Празнични кораби плуваха в мрачината и мятаха червени, модри и зелени змии по водата от своите цветни фенери.
А градът преплиташе своите тъмни улици като черни криволици на персийски губер — и хора се движеха и клатеха малки светилници.
Багри дъги се ломяха от ъгъл в ъгъл — а през тях минаваха дълги сенки на жени и мъже.
Ти влезе в тъмна къща с железни врата, а ръчката на вратата приличаше на змийска глава. По цялата улица лъкатушеха високи черни къщи. А в сенките на ъглите се тулеха сенки на самотни жени, които дирят мъж. ...
Ти похлопа леко — и негър отвори вратата, за да ни пропусне. А после тежката врата се затвори сама. И аз влязох горе, в светлата стая на твоето щастие — и видях оногова, който те е донесъл с кървави ръце до Измир.
Ала ти бе морна и не го погледна.
И устата му се сви в горчива чърта, а в очите му видях светло пламъче. Тогава ти си излезе, а ние с него останахме.
И вгледах се в сухото му лице. Една дебела жила неспокойно прорязваше лоба му. Неговите здрави челюсти напомняха лице на дивак, ала в очите му имаше толкова разум, че аз се видях като дете пред него.
Устните му трепереха: те бяха тънки и бледи като на изваяние от слонова кост.
В лекия замах на ръцете му личеше ловкост на звероукротител, а в трепета на тялото му имаше толкова страдание, че аз го съжалих.
И той ми каза (ти не знаеш това):
„Аз я измъкнах тъй, както се измъква лъвица из верлогата на нубийски лъв. Хиляди зверове треперят пред бича ми — и съскат — и се ежат — и бягат пред огъня на моя поглед. С очи аз приспивам кротали, очиларки и черни африкански аспиди. Ала Нея — Нея не можах да укротя: победи ме Тя — й страх ме е, че някой ден ще ми разкъса жилите — и някой чужд ще видя в кръв тялото ми....”
- - - - - - - - -
Помниш ли, моя далечна, часовете на късна нощ?
Като трепет на болни членове минаваха митовете.
Там, в светлата стая на твоето щастие, седях още аз — и гледах двама души, които се борят с неравни сили.
Ние трима говорехме за Жената — и вие с него си мятахте погледи, от които по снагата ми рукваше ледна вода. . .
Край тебе гънеше кръшно тяло черна пантера — а твоята снага се извиваше гордо при всяко движение — и| ти надмина пантерата!. . .
После ние с него пихме студено вино с мока и банани, а ти свири на харфа.
И в твоята песен се преливаха страшните прешлени на индийска змия, а в погледа ти съскаше отровата на вечна Жена.
Аз видях.
- - - - - - - - -
И той видя — и разбра, че от онзи миг трябва самотен да живее.
И той забрави, че аз съм там — и те изгледа, както е гледал през деня лютите леопарди, — па изви ръка, сякаш стискаше в нея бич, та те стрелна с поглед и рече властно:
— Аз няма да Ти се вдам! Кръв пролях за Тебе! Ти обеща през смелите мигове на опасността — да следваш всяко движение на ръката ми! Ти т р я б в а да останеш верна!
А ти се изсмя — помниш ли, моя далечна? — ти се изсмя, па възправи своята горда снага, прегърна терата — и излезе.
- - - - - - - - -
А той падна върху кадифения одър — и закри с ръка лицето си.
И кога прерязаха завесите първи лъчи, аз станах, ала ти не беше там, а той не виждаше нищо.
Аз го разбудих с леко докосване по рамото— и той стана — и се изправи, — ала ме не позна.
Лицето му бе сгърчено като лице на убит човек, а в очите му имаше сълзи. . .
- - - - - - - - -
И кога на другата нощ прегръщах твоята гола снага, аз усещах страх — гаче ли прегръщам опасно животно. . .
- - - - - - - - -
Една сутрин аз влязох в тъмната къща. Негърът ми отвори желязната врата — и тя сама се затвори след мене.
Твоята стая бе заключена.
Черният човек мълчаливо ми посочи голямата градина.
Аз слязох по стъпалата — и пантерата с леки крачки ме настигна. Едното й око бе кърваво, а по гърба й се виждаха петна, изгорени с желязна пръчка.