Аз преминах белите стълби от попукан мермер и стигнах в градината.
Там нямаше никой.
Снажни кипариси дигаха с тъга високи стъбла нагоре и техните сиви листа се клатеха като коси на мъртва жена. . .
Аз спрях накрай градината и се огледах.
Зад мене стоеше черният човек, а пантерата с гъвкави движения се галеше о мене.
Аз се извърнах и попитах негъра къде си.
Той мълчаливо ми посочи кипарисите.
Аз доближих. . .
По техните листа имаше кръв!
В пясъка още личеше широка локва.
По земята се виждаха чърти — гаче ли силни пръсти на мъж са драскали на смъртен час пясъка...
- - - - - - - - -
Вечерта ти отново дойде при мене.
И аз те погледнах с ужасени очи, а ти се дръпна — и гордост имаше в твоето движение.
Нашият рай трая само една нощ: нощта преди да убиеш мъжа си.
На другия ден, след като те пропъдих със своя взор на уплашен, ти не дойде.
И всуе те дирих вредом: никъде не успях да те намеря.
Знам: ти диреше звероловец, а аз бях плах младеж — и не знаех още движението на смела десница.
Ти беше необуздана лъвица, която храбрец бе извлякъл с кървави ръце из верлогата — и ти го обикна за неговия бич и за силата на погледа му.
Знам: у тебе живееше страст, а страстта е нанаситна — и всяка нощ дири другиго — непознатия. . .
И — аз те изгубих.
- - - - - - - - -
Помниш ли, моя далечна, мига на сетната ни среща?
То бе в бляскав салон на голям западен град.
Там, сред мирис на пудра и лъх на ветрила, по светлия под, който отразява замислени лица с престорена веселост — ние с тебе се срещнахме.
И ти ме не позна.
Висок човек с черни дрехи и с алмази по пръстите държеше твоята ръка — и ти бавно следваше ударите на морния танц.
И спомних си тогава дивия час на измирска нощ, кога пред мене и чупеше гъвкава снага, за да играеш своите чаровни танци на възтока. . .
То бе отдавна, отдавна...
Ала ти не си спомни за мене.
И кога ти подадох ръка, ти се усмихна тъй, както за усмихват всички жени на запада — пресилено и морно. . .
Ти смени светлия сън на Измир за разкошния салон на студения град, както някога бе сменила знойната шир на пустинята за прашния блян на градска улица.
- - - - - - - - -
И когато, в края на вечерта, ти ме позна и си спомни за мене, подаде ми гранка от кипарис.
... И отново в мене блесна ужасът на прежните дни: видях кръв по листата...
ВЕЧНА ХУБОСТ
Сниши звука на своите стъпки, непознат скитниче, кога минеш край мене: царица почива тук.
В саркофаг от лазурен базалт спи онази, която сплете пътеките на много мъже и разруши престолите на две царства.
Царица Нитокрис спи тука — онази, която мъжете от Масър н Ниневиа назваха някога «Хубавицата с трендафилови бузи».
Чакай. Знам аз: непознати хора някой ден ще дойдат в Мемфис и ще дигнат мермерния камък на моята гробница. И тогава вихър ще разнесе праха ми — и ще го смеси с пясъка на пустинята или с пепелта на чуждо огнище.
Ще дойде време: знам.
Къде се дянаха моите врагове, непознат скитниче — къде отидоха те?
Къде изчезна железният мъж, който отрови с корона от змии моя съпръг, а мене отвлече презморе на златен кораб?
Къде потъна алмазният град на моята младина, непознат скитниче — къде отлетяха златоцветните кули на моите връстни години?
Аз вярвах в безсмъртието на всичко, що е хубаво — и мислех, че племената ще пожалят гиздостта на горди създания.
Аз вярвах в безсмъртието на всичко, що е хубаво — и мислех, че времената ще пожалят чъртите на гиздава жена.
Грях ли бе — че вярвах във Вечността на всяка Хубост?
- - - - - - - - -
Ти идеш отдалече: не знаеш още мъртви как говорят. . .
В Саис ваятел изряза моя образ — и младежите припадаха от страст, колчем го зърнеха.
Върху обелиските на Мемфис царски писец вряза случките на моя живот — и дори белокоси жреци ги научиха наизуст.
С дръзка ръка магьосник открадна из чертозите на двореца моята златовезана забрадка, украсена с две пепелянки от изумруд и сапфир, ала и нему я откраднаха — и моят накит шествуваше низ царството, целуван от старци и младежи.
Ти идеш отдалече: не знаеш още мъртви как говорят. . .
- - - - - - - - -
Печална е повестта на мъртвата царица, непознат скитниче — печална е песента на умрялата чаровница!
От далечни острови ме грабнаха снажни гребци, та ме качиха на царски кораб и ме отведоха в Мемфис.
Моята снага беше бяла като лунен светлик, а очите ми — тъмни като гибел.
И младежите от Масър обикнаха киприте ланити на своята царица, а връстните мъже закопняха по пъкъла на моята прегръдка.