— Ще дойда да те видя след малко, мамче — увери я Тони. Беше му пределно ясно, че системите на леля му Лидия бяха достигнали предела на поносимост на обществото на госпожа Прайс. — Ще закарам колата в гаража и идвам.
— Ясно — заключи мъченицата, потъвайки още по-дълбоко в бездната на страданието си. — За тебе твойта кола значи много повече от мене… от мене, дето направих толкоз…
Лейди Лидия и сър Хърбърт размениха погледи.
— Слингсби! — изрече лейди Лидия със заповеднически тон.
Икономът знаеше твърде добре своето място, за да хвърля към Нейна светлост погледи, пълни със съчувствие и разбиране, но той издаде звук на човек, който разбира съвсем точно какво има предвид работодателката му.
— Много добре, милейди. — Той се обърна към сестра си. — Хайде, моля те, тръгвай и не се прави на глупачка.
Точно както лейди Лидия секунда по-рано беше потърсила погледа на иконома, така сега Слингсби потърси този на Поли. Той познаваше отскоро момичето, но онова, което видя у нея през време на краткото им познанство го правеше сигурен, че тя е момиче, на което може да се разчита.
И доверието му не беше излъгано. Отзовавайки се на мълчаливия зов, Поли Браун се приближи до госпожа Прайс и като я хвана под ръка, я поведе навън.
— Хайде, госпожо Прайс — каза тя весело, — ще ви заведа да поседнете удобно и да си починете.
Тази подкупваща покана като че ли разколеба госпожа Прайс.
— Е, добре. Но аз исках само…
— Прайс! — извиси глас раздразнено сър Хърбърт.
Обидена от този крясък, жената го погледна така, като че ли го виждаше за пръв път.
— О, здравейте, сър Хърбър. Аз тъкмо казвах…
— Няма значение какво си казвала тъкмо — прекъсна я лейди Лидия. — Лорд Дройтуич ще дойде да те види преди да си тръгнете.
— Разбира се — потвърди Тони.
Мамчето Прайс поклати глава — глава, върху която, също като тази на Мона Лиза, са се изсипали всички болки на света.
— Той изобщо не ме обича вече, изобщо!
— Глупости! — коментарът бе на сър Хърбърт. — Разбира се, че те обича. Хайде сега върви… Впрочем, я ми кажи — получаваш ли си пенсията?
— Амчи да, получавам я. Ама съ чудя някой път дали си струва. Все едно си продаваш наследствените права за овесена каша.
След тази финална поанта тя позволи на Поли да я отведе. Слингсби завършваше процесията. На лицето му беше изписано смесеното изражение на отказ да поеме каквато и да е отговорност за сцената и извинение, че има такава сестра.
— За какво, по дяволите, говореше тя? — попита неразбиращо Тони.
— Нищо, нищо — тръсна глава с досада сър Хърбърт, сякаш гонеше нахална муха. — Тя не е на себе си. По-добре я отведи в твоята дневна, Лидия, и я пази там, докато стане време да си тръгва.
— Мисля, че си прав — съгласи се лейди Лидия. Тони гледаше ту единия, ту другия в почуда.
— За бога! — възкликна той. — Но защо? Какъв е проблемът?
— Тя е бъбрива стара глупачка — отсече сър Хърбърт, — а в сегашното й състояние и господ не знае какво може да наговори на прислугата.
— Какво толкова може да каже?
— О, откъде да знам — размърда се неспокойно сър Хърбърт. — Тази жена е способна да измисли какви ли не истории за баща ти.
— Защо пък за баща ми?
— Или за мен. Или за някой друг. За бога, престани с тези въпроси.
Тони продължаваше да не схваща същността на проблема.
— Защо си толкова нервен?
— Нервен? Глупости. Не съм нервен.
Тони нададе неочакван вик на прозрение.
— Боже! Схванах, чичо Хърбърт. Мамчето Прайс е част от твоето мъгляво минало.
— Не ставай идиот, Тони — скастри го лейди Лидия.
— Побързай, Лидия — настоя сър Хърбърт. — Губиш време. Иди и я дръж при себе си, докато й мине. Дори и сега тя вече може би говори на някого.
Когато врата се затвори зад лейди Лидия, Тони се обърна поривисто към чичо си, готов да разчопли нещата докрай.
— А сега ме погледни в очите, чичо Хърбърт, и ми кажи значеше ли тази жена нещо за теб преди двайсет и пет години?
Сър Хърбърт изпръхтя.
— Разбира се, че не. Преди двайсет и пет години аз се подвизавах сред каймака на момичета от музикалните театри.
— Хм! — откликна Тони. — Дали да ти вярвам или не? Държиш се доста подозрително и нещо го увърташ. Винаги съм се питал защо толкова настояваш да изплащам пенсия на мамчето.
— Ама че работа, момче! Нима един верен служител не заслужава отплата?
— О, тези пари изобщо не ми се свидят. Аз много харесвам мамчето… особено когато е далече. Виж за Сид, нейната издънка, не мога да кажа същото. Подозирам, че този приятел говори лоши неща за аристокрацията в Хайд Парк. Той ме гледа с обвинителен поглед, сякаш аз и тези като мен пъхат непрестанно прътове в колелото на прогреса. Но едва ли щеше да ме гледа така гадно, ако знаеше какъв зор е да си граф. Иска ми се той да можеше да дойде за малко на моето място.