Поли се приближи.
— Аз ще я отведа — каза тя кротко. — Хайде, госпожо Прайс. В библиотеката има много удобен диван. Там ще ви оправя и косата, за да изглеждате добре за вечеря.
— Ти си свясно момиче, Поли — промърмори мамчето след неуспеха на своята атака и позволи на момичето да я отведе. — Ти си американката, дето никога не е гръмвала човек в живота си, тъй рекох на Сид. — Споменаването на името обаче върна част от позабравения за момент плам и тя се обърна към сър Хърбърт. — Бедният Сид! Кат’ си помисля какво сторих на нещастното момче, а той е толкоз мил с мене… Да, сър Хърбър Басинджър, ако не бяхте вий… хлъц!
— Това е всичко, Прайс.
— Всичко значи! — госпожа Прайс го погледна колебливо. — Хлъц! Ама вий сте в грешка, тъй да знаете. Туй хълцане сигур от вас съм го прихванала.
След тази последна стрела, отправена към лагера на врага, мамчето се оттегли, като на вратата се сблъска с Фреди. Фреди, който беше тръгнал към дневната с ясната мисъл, че времето за коктейли наближава и те сигурно скоро ще се появят, за да изпълнят своята благородна умиротворителна мисия, се загледа намръщено след нея.
— Освен ако набитото ми око не ме лъже — отбеляза Фреди, — бих определил тази жена като доста накисната.
— Разбира се, че е накисната — отвърна с раздразнение сър Хърбърт.
— Защо не я върнете на досадния й син и не му поръчате да си я отведе?
Лейди Лидия нададе остър вик.
— Тя изобщо не трябва да се доближава до сина си!
— Я, това пък защо! — попита Фреди объркан.
Тони също имаше какво да каже. Лицето му бе мрачно.
— И аз искам да узная защо. Останах с убеждението, че нещо се крие от нас?
— Не, не, не — изтрака сър Хърбърт.
— Има. Да не мислиш, че съм глупак? Защо тогава тя говореше за съвест, чийто глас бил задушаван с пари?
— Хърбърт! — лейди Лидия се свлече върху един стол. Имаше вид на жена, отказала се от битка. — Хърбърт, той трябва да научи.
— Лидия!
— Да, трябва, Фреди също. Не издържам повече.
— Така е. Няма да е лошо да получим все пак някоя и друга обяснителна бележка — одобри Фреди. — Започвам да се чувствам като герой на Едгар Уолъс и се чудя кой е Удушвачът и кой Зеленоокият отмъстител.
— Старата глупачка е безопасна, когато е трезва — каза сър Хърбърт, — но в това състояние започвам да се страхувам от нея.
— Защо човек трябва да се страхува от бавачката си, когато отдавна е пораснал. Ето това не ми е ясно — прекъсна го Фреди.
— Кажи им, Хърбърт — изшептя лейди Лидия.
— Да — обади се Тони, — аз чакам, чичо Хърбърт.
— Е, добре — отстъпи сър Хърбърт Басинджър.
Шеста глава
Сър Хърбърт Басинджър отиде до вратата, отвори я и огледа навън. Уверил се, че няма никой, той доприпка до френския прозорец и също така акуратно провери дали околността не съдържа някое любопитно ухо. Фреди наблюдаваше тези мелодраматични маневри с присмехулен поглед и тъкмо щеше да изстреля ироничен коментар, когато сър Хърбърт, доволен, че поверителността на срещата ще бъде запазена, зае безсмъртната поза на английски джентълмен — прав пред камината с ръце зад гърба си — и заговори.
— Тони — започна той, — какво знаеш за обстоятелствата около твоето раждане?
Тони сбърчи чело. Въпросът го свари неподготвен, а петият граф Дройтуич мразеше да попада в подобно положение.
— Роден съм в Индия…
— …където родителите на нашия герой — добави Фреди — са се намирали в този момент. Бидейки още в крехка бебешка възраст, той е изпратен обратно в Англия под грижите на…
— Грешите — прекъсна го сър Хърбърт. — Тони не е роден в Индия.
— В такъв случай — обади се отново Фреди, — фамилните архиви лъжат като дърти цигани.
Лейди Лидия погледна към сър Хърбърт от креслото, в което седеше.
— Кажи им, Хърбърт — повтори отново тя.
Сър Хърбърт Басинджър преглътна мъчително, като човек, който гълта горчиво лекарство.
— Много добре — каза той. — Тони, ти си роден над бръснарския салон на Мот стрийт, Найтсбридж.
Тони премигна неразбиращо.
— Какво! Но как майка ми…
— Ако под твоя майка имаш предвид покойната лейди Дройтуич, тя няма нищо общо с това.
Почитаемият Фреди Чок-Маршъл бе изчерпал целия запас от търпение, който имаше. Това, по негово мнение, минаваше всички граници. Той погледна говорещия с възмущение.
— Чичо Хърбърт — каза Фреди, — ти започна да плещиш врели-некипели!
— Кажи му — повтори отново лейди Лидия. — Стига си го увъртал.