Сър Хърбърт тихо се покашля като овца, задавила се от стрък трева.
— Точно затова искахме да говорим с теб, драги — каза той. — Да предположим, че лорд Дройтуич ти даде нужния капитал?
Сид погледна към Тони.
— Вие ли, милорд? Това пък защо?
— Ами, има си причина — даде своя принос и лейди Лидия.
— Точно така, точно така — подкрепи я сър Хърбърт.
— Лорд Дройтуич винаги е бил странен човек. Той смята, че ти като негов млечен брат…
— Лорд Дройтуич е много романтична натура…
— Слава, слава на героя! — възкликна Фреди.
— Е, какво ще кажеш, Сид? — попита Тони. — Приемаш ли?
Сид отново го погледна.
— Да приема какво? Вие все още не сте ми направили предложение.
— О, не съм ли? Ами…
— Малко е трудно да се формулира — обясни лейди Лидия.
Сид премести поглед върху нея. Очите му бяха студени и хапливи.
— Искате ли аз да го формулирам вместо вас? — попита той. — Вие ще ми дадете пари, ако подпиша документ, че се отказвам от всякакви претенции за титлата на граф Дройтуич.
След тези си думи той изгледа с нескрита ирония проснатия в нокаут Съвет.
— Да — продължи Сид, — вие си мислехте, че мама не ми е казала само защото когато влязох тук, не започнах веднага да подскачам и да пляскам с ръце. Но тя ми каза, схващате ли? Аз обаче не мислех, че в историята има нещо вярно, докато не дойдох тук и не забелязах колко са ви потънали гемиите…
— Не са ни потъвали никакви гемии! — викна сър Хърбърт.
— О, потънали са ви и още как! Всъщност има защо. Да ме държите настрана от моите законни наследствени права цели дванайсет години е престъпно безобразие.
Сега, когато беше наясно, че най-лошото вече е станало, лейди Лидия се стегна за битка.
— Ти трябва да докажеш, че тези наследствени права са твои.
— Едва ли ще бъде толкова трудно. Ето вижте този портрет тук. — Сид махна с ръка към портрета на Дългия меч. — Приличаме си като две капки вода.
— Подобни доказателства едва ли ще ти помогнат на подсъдимата скамейка в Камарата на лордовете.
— Когато вляза в Камарата на лордовете — отвърна й Сид, — няма да ме намерите на подсъдимата скамейка.
— Леля ми… — започна Тони.
— Тя не ти е леля — засече го Сид.
— Дамата, която току-що говори — поправи се Тони търпеливо, — има предвид, че трябва да се бориш за правата си.
— Пред специален съд от мои колеги перове. Знам това.
Сър Хърбърт се върна към набелязаната в началото цел.
— Хайде, стига — отсече той. — Целият този разговор няма да ни доведе доникъде. Да предположим, че лорд Дройтуич…
— Той не е лорд Дройтуич.
— О, да го наречем X — намеси се Фреди раздразнено.
— Да предположим, че фамилията — направи втори опит сър Хърбърт — определи рента в размер на хиляда паунда на година на твое име?
Сид се изсмя презрително.
— Хиляда лири!
— Няма полза да се караме за условията — обади се и Тони. — Това е най-голямата възможна сума, която имението може да си позволи.
— Чудесно! — изсмя се Сид отново. — Значи вече знам колко да ти предложа, за да се споразумеем мирно и тихо и да спестим огромните адвокатски хонорари.
Гордата душа на Фреди не можеше да търпи повече тази безподобна наглост.
— Проклет безсрамник! — викна той.
Сид се обърна рязко към него.
— Безсрамник, а? Слушай. Писна ми от теб. Аз съм петият граф на Дройтуич! Набий си го в главата! А ти си моят по-малък брат, ясно? И не го забравяй. Още някоя и друга подобна приказка и ще ти отрежа джобните.
Фреди погледна тавана сякаш в мълчалива молба към всевишния да изпрати някоя мълния и да гътне гнусния проклетник. Но таванът мълчеше, а мълния така и не последва.
— Ти няма да си лорд Дройтуич, докато съдът не те провъзгласи за такъв — каза лейди Лидия.
— Ще ме провъзгласи. Не се притеснявай, лельо!
Лейди Лидия изхълца, разтърсена до дъното на душата си. Сър Хърбърт галантно се хвърли в нейна защита.
— Слушай, Прайс…
— Стига с това „Прайс“. А какво е твоята цена (непреводима игра на думи — името съвпада с английската дума за цена — price, бел. пр). Сигурно твоите приятелчета ще си умрат от кеф, когато пресата гръмне с някое заглавие от рода на „Конспирация във висшето общество. Тежка присъда за баронет. Прилагаме снимка на сър Хърбърт Басинджър на път към затвора“ А? Какво ще кажеш за това?
— Сид — каза Тони спокойно.
Претендентът се обърна, за да се разправи и със следващия си опонент.
— Казвай? — просъска той. — Я да чуем ти какво ще избълваш?
— Някога ритали ли са те, Сид?
Претендентът премигна.
— Спри с тъпите си игрички — каза той разтревожен. — Стига с твоите конски глупости.