— Слушай! — каза разгорещено Тони. — Чуй ме добре, жено, и не ме карай пак да ти повтарям. Ако аз съм граф, ти ще бъдеш графиня.
— Няма да мога.
— Ще се наложи. Прилепчиво е. Жената на графа е графиня. Не са ли ви учили на това в училище?
— Но не разбираш ли…
— Аз съм сигурен в едно. Няма да стана граф, ако ти откажеш да бъдеш графиня. Това ще е първото условие, което ще ти поставя.
Очите на Поли се напълниха със сълзи.
— Ти наистина ли ме харесваш толкова много?
— Дали наистина… — Тони цъкна с език. — Ти изобщо слушаш ли ме?
Поли обобщи мечтите си.
— О, Тони!
— О, Поли! — не закъсня с отговора и ответната страна. Призованият се смъкна от мивката и още веднъж притегли сбъднатата си мечта в такава прегръдка, от която дори Мийч можеше да научи нещичко. — Какви късметлии сме, че нашите кръстници са ни дали такива имена… Няма да намериш други две имена, които да си подхождат толкова много. Как красиво се откъсват от устните. „Тони и Поли пристигат за уикенда… Какво, не познавате Тони и Поли? Прекрасна двойка, Тони и Поли.“
— Тони и Поли — повтори Поли с наслада.
— Не може две такива имена да се държат разделени. Те са като солта и пипера… или Едгар и лебеда…
— Или Абъркромби и Фич…
Тони отвори уста с поредното предложение, но спря и се оцъкли. Вратата на салона се беше отворила и през нея в салона се шмугна раздърпаната фигура на последната издънка от рода Дройтуич. Петият граф се връщаше обратно в салона както питомен гълъб се връща в къщата, която обича.
Осемнадесета глава
„Най-важното условие за стойката на ездача върху гърба на коня — се казва в обширната статия на Енциклопедия Британика, относно язденето на кон — е да бъде стегната и изправена. Ездач с неправилна стойка е изправен пред опасността да бъде хвърлен от коня при всяко негово внезапно движение.“ Сид не беше автор на тази статия, но ако бе помолен да даде мнение по въпроса, би повторил почти дословно същите наблюдения. Цялостният му вид при появата му в салона говореше твърде красноречиво на околната публика, че отрицателното му отношение към това иначе благородно животно, коня, не почива само върху някакво си голо предубеждение. Шапката му беше смачкана, дрехите — кални, а движенията му — бавни и болезнени. Неговият отказ да язди на Роу явно не бе продиктуван от празна прищявка.
Тони го погледна със съчувствие.
— Здрасти! — приветства го той. — Май си претърпял злополука?
— Май — измърмори мрачно Сид.
Поли, която винаги бе харесвала своя бивш работодател, веднага влезе в ролята на състрадателен ангел. Гледката на страдалеца разбуди у нея всички дремещи женски инстинкти за грижа и утешение.
— О, господин Прайс! — извика тя. — Нека ви донеса малко арника.
Сид отхвърли предложението й с махване на ръка. Той бе прекалено зает с болежките си, за да забележи, че тя се обръща към него с име, от което се бе отказал.
— Не! — смръщи лице той. — Не бих разрешил на никоя представителка на нежния пол да налага с арника мястото, което ме боли.
Преизпълнен с щастие, Тони бе готов да му предложи с пълни шепи съчувствие и разбиране. Бяха изминали много години от момента, в който и той бе преминал през изпитанието, внесло такъв хаос във външния вид на Сид, но не бе забравил емоциите около първите уроци по езда.
— Бедният стар Сид, явно конят отново те е метнал.
Горчива гримаса разкриви лицето на Сид.
— Да, метна ме — каза той. — Бях започнал да свиквам с това, но чашата на търпението ми преля, когато проклетото животно ме срита.
— Ритна те? — изпищя Поли.
— Три пъти на едно и също място — възмущението на Сид бе разбираемо. — Това със сигурност е конят с най-точния шут в света, да го вземат мътните. Ако седна сега някъде, няма начин да не оставя отпечатък от копито.
След последвалите съболезнователни въздишки и възклицания Поли изрази мнение, че е най-добре Сид да се откаже от всякакви контакти с коне. Ясно беше, че не е замесен от тестото, от което се пръкват жокеите. Здравият й разум си бе казал тежката дума.
— Вече съм ги пратил по дяволите, не се притеснявай — отвърна мъченикът и поредният болезнен спазъм сбръчка лицето му — в момент на невнимание се бе облегнал на бръснарския стол и беше ясно, че се е изправил лице в лице с оголената си същност.
— Не искам никога повече да видя кон, освен накълцан на малки парченца и набоден на шиш — призна той.
След това изказване разговорът замря. По всичко личеше, че Сид няма какво повече да каже, а двамата му събеседници не желаеха със своите коментари да тикат още по-дълбоко ножа в раната. Сид си свали шапката и няколко мига разглежда мълчаливо отражението си в огледалото. После взе една четка и с няколко обиграни жеста премахна следите от драматичните събития върху косата си. Последва мъчителна въздишка и той се обърна към Тони.