Разговорът протичаше сред видим страх, като тримата мъже приближаваха малко по малко столовете си. Бенето беше придърпал масата като укрепление между себе си и младия мъж. Раул видя ужасеното лице на Годфроа д’Етижу и гримасата, която изкривяваше устните му.
Боманян направи знак и баронът насочи револвера си към Раул, за да пръсне черепа му.
В този момент Боманян реши да се подиграе с жертвата си и да изтъкне своето превъзходство за последен път. Той забави заповедта си и прошушна със злокобен вид:
— Ще ви повторя, господине, че нямате право да се намесвате в една работа, която не ви интересува. Но няма да лъжа и да отричам онова, което се случи. Само че… не мога да разбера как, след като знаете подобна тайна, се осмелявате да стоите тук при нас и да ни провокирате? Та това е лудост!
— Защо смятате така, господине? — простодушно запита Раул.
— Защото животът ви е в ръцете ни! Раул повдигна рамене.
— Моят живот е вън от всяка опасност.
— При все това ние сме трима и никак не сме съгласни с вас по един въпрос, който заплашва сигурността ни.
— Повтарям — усмихна се Раул. — Не се излагам на опасност между вас тримата повече, отколкото ако бяхте мои защитници.
— Абсолютно сигурен ли сте в това?
— Да, щом не ме убихте след всичко онова, което ви казах досега.
— А ако се решим да го направим?
— След един час ще ви арестуват и тримата.
— Хайде де!
— Както имам честта да ви го кажа. Часът е четири и пет минути. Един от моите приятели се разхожда пред Префектурата на полицията. Ако до четири часа и четиридесет и пет минути не отида при него, той ще предупреди шефа на полицията.
— Шеги! Празни приказки! — извика Боманян, който започваше да си възвръща надеждата. — Аз го познавам. След като вашият приятел произнесе името ми, ще му се изсмеят в лицето.
— Ще го изслушат.
— Дотогава… — прошепна Боманян и се обърна към Годфроа д’Етижу.
Заповедта за смърт щеше да бъде дадена. Пред опасността Раул изпита неописуема сладост. Още няколко секунди и жестът, чието изпълнение беше забавил, щеше да бъде направен.
— Още една дума — каза той.
— Говорете — изръмжа Боманян, — но при условие, че тази дума ще бъде едно доказателство против нас. Не искам да слушам повече обвинения. Какво ще мисли правосъдието, си е моя работа. Но аз искам едно доказателство, което да ми покаже, че не си губя времето, като споря с вас. Непосредствено доказателство, ако ли не…
Той отново беше станал. Раул се повдигна пред него и очи в очи, упорит, властен, произнесе отчетливо:
— Доказателство… ако ли не — смърт, нали?
— Да.
— Ето отговора ми. Седемте халки веднага, иначе…
— Иначе?
— Моят приятел ще връчи на полицията писмото, което бяхте написали до барон д’Етижу, за да му посочите средството, с което да хване Жозефин Балзамо и да го заставите да я убие.
Боманян се престори на изненадан.
— Какво? Писмо? Съвети за убийство?
— Да — потвърди Раул, — едно прикрито писмо, от което е достатъчно да се махнат излишните фрази.
Боманян избухна в смях.
— Ах! Да, зная… спомням си… една чернова…
— Една чернова, но тя е неопровержимото доказателство против вас, което искате.
— Действително… действително… признавам го — каза Боманян, продължавайки да бъде ироничен. — Само че аз не съм ученик и вземам нужните предохранителни мерки. Това писмо ми беше върнато от барон д’Етижу още в началото на нашето съвещание.
— Беше ви върнато копието, но аз запазих оригинала, който намерих в една цепнатина на бюрото със спускаща се ролетка, с което си служи баронът. Това е оригиналът, който моят приятел ще връчи на полицията.
Образуваният около Раул кръг се разтвори. Яростните преди лица на двамата братовчеди сега не изразяваха друго освен тревога. Раул си даде сметка, че е приключил двубоят, без да е имало в действителност някаква битка. Схватката беше много добре проведена, той имаше толкова ловки похвати, че с тях доведе Боманян до трагично състояние, до положение да не може повече да разсъждава правилно и да различава слабите страни на противника.
Анонса за писмото Раул беше обявил така, като че ли притежаваше оригинала. Но на какво се облягате, за да го обяви? На нищо. По начина, по който Боманян изискваше неопровержимо и явно доказателство, прели да отстъпи, Раул почувства, че той не е уверен, че се огъва, и затова хвърли този блъф, благодарение на който успя.