За да преодолее слабостта си, се опита да върви. Това продължи малко, вцепенението нарастваше и той се хвърли отново на дюшека си — спомни си, че в колата Жозефин Балзамо беше извадила от джоба си малка бонбониера и вземайки две или три дражета, му беше предложила едно от тях с машинален жест.
„Ох! — облян в пот шепнете той, тя ме е отровила… дражето, което ми даде, е съдържало отрова…“
Това бе хрумване, правилността на което нямаше време да провери. Зави му се свят и му се стори, че обикаля около гигантска тръба, която постепенно се стеснява. Ругаейки, той най-после падна в нея.
Мисълта за смъртта го беше обзела до такава степен, че не беше много сигурен дали е жив, когато отново отвори очите си. Той мъчително вдиша дълбоко няколко пъти, ощипа се и заговори високо. Жив беше! Достигащите до ушите му шумове от улицата го убедиха в това.
„Разбира се, не съм умрял — си каза той. — Какво лошо мнение имам за жената, която обичам! Тя ми даде едно глупаво приспивателно и аз я набедих, че е отровителка.“
Не би могъл да каже точно колко време е спал. Един ден? Два дни? Повече? Главата му тежеше, разумът му отказваше да действа правилно. Крайниците му бяха схванати.
Край стената съгледа кошница с провизии, която предположи, че е била спусната през дупката. Пушката не се показваше вече от нея.
Раул беше гладен и жаден. Яде и пи. Умората му беше толкова голяма, че не реагирайте на мисълта за последиците, които тези ястия можеха да му причинят. Наркотик? Отрова? Много важно! Временен сън, вечен сън — всичко му беше безразлично. Той си легна и отново заспа за часове, за нощи, за дни…
Сънят му беше толкова кошмарен, че Раул д’Андрези имате чувството, че усеща по няколко неща едновременно, че различава също в края на предишния тунел струя светлина, която белосва тъмните стени. Усещанията бяха по-скоро приятни. Те бяха без всякакво съмнение сънища, причинени от люлеене, ритмувано от равен, но непрекъснат шум на течаща вода. Той повдигна клепачи и в просъница забеляза правоъгълна рамка на картина, сюжетът се движете, развивате се в един постоянно подновяващ се пейзаж, светъл или тъмен, наводнен от слънце или плаващ в позлатен здрач. Раул помисли, че продължава да сънува. Но сънят беше свършил.
Отново беше гладен. Сега само трябвате да протегне ръка, за да достигне храната. Хранете се бавно, за да се наслади повече. Приятно ухаещо вино придружаваше храната. То вливаше сякаш в жилите му своята слънчева енергия. Очите на Раул се изпълваха със светлина. Картината на стената се превърна в рамка на отворен прозорец, през който последователно се виждаха хълмове, ливади и селски камбанарии.
Той се намираше в друга стая, съвсем малка; усети, че тук е живял вече някога. Кога беше това? В коя епоха? Тук бяха дрехите, бельото и книгите му.
Една моряшка стълба се изправяше към потона. Защо да не я изкачи, дали имаше сили за това? Той поиска да изкачи стълбата и стана. Главата му повдигна един люк и се намери на открито. Отляво и отдясно река. Той прошепна: „Мостикът на «Безгрижния»…“ Сена. Реката на двамата любовници.
Направи няколко стъпки.
Жозин го чакаше, седнала в един плетен от ракита стол.
Чувствата на ненавист и възмущение, които изпитваше към нея, се замениха с чувства на любов и силно желание, което го разтърсваше от глава до пети. А действително, беше ли някога изпитал и най-малка омраза или ненавист? Всичко се смеси в огромна нужда да я притисне в обятията си.
Неприятелка? Крадла? Може би престъпница? Не! Само жена, жена преди всичко. И то каква жена! Жена пламенна, чаровна и любяща. Ако имаше рай на земята, той би бил в нейните прегръдки.
Тя беше, както обикновено, облечена много скромно. Лек воал се спускаше пред лицето й, омекотяваше блясъка на нейните коси и й придаваше отбелязаната вече голяма прилика с „Девата“ на Бернардино Луиии. Вратът й беше открит — нежен и топъл. Фините й ръце бяха положени върху коленете. Тя съзерцаваше стръмния наклон на брега. Нищо не можеше да изглежда по-чаровно и по-невинно от нейното лице с неподвижна усмивка, стоплена от дълбоко и тайнствено изражение.
Раул почти я докосвате, когато го забеляза. Тя леко почервеня и наведе очи, след като го погледна бързо под дългите си клепки. Никога една жена не би могла да покаже повече скромност и простодушен страх, никога — по-малко престореност и кокетство. В този момент Раул разбра ясно колко дълбоко я обича.
Те се гледаха мълчаливо. Тя се опасяваше от този пръв контакт между тях. Не се ли гответе да я обиди? Или да си отиде с презрение, което е най-лошото от всичко. Това тя трудно би могла да преживее. Раул треперете като малко момче. Нищо друго не съществуваше за него в настоящата минута освен вечното право на влюбения — желанието за целувка, съединяването на ръцете и на въздишките, лудостта на погледите, които се преплитат, и на устните, които търсят тези на партньора, за да потънат в наслада.