— Хайде де, разказваш ми глупости, мили мой. Но стига по този въпрос. Ти си предупреден, така е по-добре. Нищо не ме кара да я търся, но ако обстоятелствата я изпречат някога на пътя ми, толкова по-зле за нея. Горко й.
— И толкова по-горко за теб, Жозин, ако падне само един косъм от главата й! — се провикна той безочливо.
Тя пребледня. Брадичката й леко потрепера. Сложи ръка на гърлото му и прошепна:
— Значи се осмеляваш да вземаш нейната страна, против мен!… Против мен…
Студената й ръка бавно започна да се свива. Раул помисли, че тя иска да го удуши, и с един скок се измъкна от леглото си. На свой ред тя се уплаши и мислейки, че ще я нападне, измъкна от корсажа си стилет, чието острие заплашително проблесна.
Те се наблюдаваха така, един срещу друг. Раул не можа да издържи тази мъчителна сцена и извика:
— Ох! Каква мъка, Жозин! Можеше ли да се предполага, че някога ще стигнем дотук?
Тя се отпусна на леглото трогната, докато той се хвърли в нозете й.
— Целуни ме, Раул… целуни ме… и да не мислим вече за нищо.
Те страстно се прегърнаха, но той забеляза, че не беше пуснала стилета и че само едно движение беше достатъчно, за да му го забие във врата.
На другия ден Раул излезе от „Безгрижния“ още в осем часа сутринта.
„Не трябва да очаквам нищо от нея — каза си той. — Любов — да, тя ме обича, и то искрено. И тя би желала като мен тази любов да бъде безрезервна. Но това не може да бъде. Тя има душа, която не се доверява на приятел. Тя се опасява от всички, но на първо място от мен.“
В действителност за него тя оставаше непроницаема. Въпреки всички подозрения и всички доказателства и независимо, че духът на злото витаеше в нея, той отказваше да приеме, че тя би могла да стигне до престъпление. Мисълта за убийство не можеше да се свърже с това нежно лице, което омразата и ненавистта не успяваха да превърнат в по-малко привлекателно.
Но той мислеше и за Леонар. Не се съмняваше, че този човек е способен да подложи майката на Руселен на ужасни мъки.
Между Руан и Дюклер пътят минава покрай овощни градини, покрай села и скали от варовик, които образуват брега на реката от тази страна. В тези скали има издълбани от природата дупки, които служат често на работници или на селяни да оставят в тях своите инструменти, а понякога да преспиват и самите те. Една от тези пещери бе обитавана от трима мъже, които плетяха кошове от тръстика. Пред тази пещера имаше малка разградена зеленчукова градина.
След внимателно наблюдение и няколко подозрителни подробности Раул дойде до заключение, че бащата Корбю и двамата му сина са тримата помагачи, които Жозин Балзамо наемаше за по малко навсякъде, и предположи също, че тяхната пещера беше измежду тези убежища, странноприемници, хангари, варници и други, с които тя беше изпъстрила страната.
Но това бе заключение, което той трябваше да провери, без да буди подозрение. Той реши да се появи при неприятеля от друга посока, затова се качи на скалите и се върна по тях към Сена по един горски път, който завършваше четири или пет метра над пещерата.
Той престоя там два дни и две нощи, като се хранеше с донесените провизии и спеше на открито. Невидим сред гъстата растителност и високата трева, той следеше живота на тримата мъже. На втория ден дочу разговор, от който разбра, че са натоварени с пазенето на вдовицата Руселен, която след тревогата в Молеврие те държаха затворена в дъното на своето леговище.
Как да я освободи? Или, най-малкото, как да отиде при нея и да получи от нещастницата указанията, които тя, без съмнение, бе отказала на Жозефин Балзамо. Като се съобразяваше с навиците на Корбю, Раул напразно измисляше различни планове. На третия ден сутринта той забеляза от наблюдателницата си, че „Безгрижния“ слезе по течението и акостира на един километър над пещерата.
Към пет часа следобед двама души пресякоха мостика, стъпиха на сушата и бавно тръгнаха покрай реката. По походката той разпозна Жозефин Балзамо въпреки облеклото й на жена от простолюдието. Леонар я придружаваше.
Те се спряха пред пещерата на тримата Корбю и се заприказваха с тях като с хора, които срещат за пръв път. После, като видяха, че по пътя няма никой, бързо влязоха в зеленчуковата градина. Леонар изчезна — без съмнение във вътрешността на пещерата, а Жозефин Балзамо остана отвън, седнала върху стар люлеещ се стол в сянката на завесата от храсти.
Старият Корбю плевеше градината. Синовете му плетяха кошовете си под едно дърво.
„Разпитът се подновява — помисли Раул д’Андрези, — колко жалко, че не мога да присъствам на него.“
Той наблюдаваше Жозин, чието лице беше почти напълно скрито под надвисналата периферия на голяма сламена шапка, каквато носят селянките през горещите дни.