Тя не се помръдваше, седеше малко прегърбена, с лакти опрени на коленете.
Измина доста време. Раул се чудеше какво може да направи в тази ситуация, когато му се стори, че чува до себе си стенание, последвано от заглушени викове. Да, това наистина ставаше някъде до него. Стенанията се чуваха в средата на туфите от трева, които го заобикаляха. Но как беше възможно?
Той допълзя до мястото, където шумът бе най-силен, и нямаше нужда от продължителни разследвания, за да разбере причината. Сред мъх и корени едва се забелязваше малка купчина от тухли, които се издигаха над равномерния пласт от хумус. Това бяха останките от някогашен комин.
Чудото лесно се обясняваше. Пещерата на Корбю сигурно свършваше с нещо като задънен проход доста надълбоко в скалата и прорязан с отвор, който някога е служел за комин. През отвора и през срутванията звукът достигаше до повърхността.
Чуха се още два по-сърцераздирателни писъка. Раул помисли за Жозефин Балзамо. Като се обърна, той я забеляза отново да седи в края на зеленчуковата градина. Наведена, с неподвижно тяло, тя разсеяно късате листчетата на една латинка. Раул поиска да повярва, че тя не е чула нищо. Може би тя даже нищо не знаеше?…
Въпреки всичко изтръпна от негодувание. Присъстваше или не на ужасния разпит, на който бе подлагана нещастницата в пещерата, не беше ли тя също престъпница? Упоритите съмнения, от които тя излизаше досега чиста в ума на Раул, не трябваше ли да се заменят с увереност пред неумолимата реалност? Всичко, което той предчувствате за нея, всичко, което се опасявате да узнае, беше истина, защото в края на краищата тя командваше работата, с която натоварваше Леонар, и тъй като не понасяше ужасната гледка, стоеше навън видимо безучастна, но потръпваща от напрежение.
Раул много предпазливо отстрани парчетата тухли и буците пръст. Когато свърши това, стоновете бяха престанали, но звукът от думите се качваше до него слабо различим, като шептене. Следователно трябвате да продължи работата си, за да освободи напълно горния отвор на тръбата. Тогава, след като се наведе и долепи глава до отвора, Раул, увиснал както само на него му се удаваше за грапавините на стената, се заслуша.
Преплитаха се два гласа: този на Леонар и един женски, без никакво съмнение на вдовицата Руселен. Изглежда, че нещастницата беше напълно изтощена и жертва на неизразим ужас.
— Да… да… — шепнеше тя, — продължавам, защото обещах, но съм толкова уморена!… Трябва да ме извините, добри ми господине… И после, това са много стари събития… двадесет и четири години са минали оттогава…
— Стига си бърборила — изгрухтя Леонар.
— Да — отново продължи тя. — Ето… това беше по време на войната с Прусия… извинете… минали са двадесет и четири години… Когато прусаците наближаваха Руан, където ние живеехме, понеже моят беден мъж беше каруцар, у нас дойдоха двама господа… господа, които ние никога не бяхме виждали. Те искаха да се измъкнат от града на село с куфарите си, както много други по това време, нали? Спазариха се за цената и без да се бавят, защото те бързаха, моят мъж ги откара с колата си. За нещастие, поради реквизицията разполагахме само с един кон, и то доста немощен. Освен това валеше сняг на парцали… на десет километра от Руан конят паднал и повече не се вдигнал… Господата… двамата господа треперели от страх, защото можело прусаците случайно да се появят. Точно тогава един човек от Руан, когото мъжът ми добре познавал, довереният слуга на кардинал Боншоз, на име Жобер, минал с колата си… Вие сега виждате… Приказва се… Двамата господа му предложили голяма сума, за да купят коня му. Те го умолявали, заплашвали го… и после като луди се хвърлили върху него, за да го убият… за да се опитат да го убият въпреки молбите на мъжа ми… След това те влезли в кабриолета, където намерили едно сандъче, взели го със себе си, впрегнали в колата ни коня на Жобер и заминали, като го оставили полумъртъв…
— Напълно мъртъв — уточни Леонар.
— Да, моят мъж узна това месеци по-късно, когато можа да се върне отново в Руан.
— И в този момент той не ги ли издаде?
— Да… без съмнение… може би той би трябвало да ги издаде… да… би трябвало, но… — мърмореше смутено вдовицата, — само…
— Само че — присмя се Леонар — те са били купили мълчанието му, нали? Сандъчето, отворено пред него, е съдържало бижута… те са дали на съпруга ти неговия дял от плячката…
— Да… да… — каза тя — пръстените… седемте пръстена… но не поради това пази мълчание… Бедният ми мъж беше болен… Той умря почти веднага след завръщането си.