Но той разбра, че обяснения не са необходими. Нещастницата беше неспособна да разбира. Без да се бави повече, Раул я взе на ръце и я натовари на рамото си. После пресече пещерата и бутна леко вратата. Както предполагаше, тя не беше заключена.
Жозин и Леонар продължаваха спокойно да разговарят. Зад тях, под зеленчуковата градина, се простираше пътят до голямото село Дюклер и по този път имаше множество каруци на селяни, които пътуваха в двете посоки.
Раул издебна удобен момент, с един замах отвори вратата, спусна се по склона и сложи вдовицата Руселен на земята до пътя.
Веднага се чуха ужасни крясъци. Тримата Корбю и Леонар се хвърлиха напред в необмислен щурм. Но какво можеха да направят? Една кола се приближаваше от едната посока. Друга от противоположната. Да атакуват Раул в присъствието на свидетели и да си вземат със сила вдовицата беше безумие. Щяха да поемат върху себе си неизбежна опасност и да попаднат в ръцете на правосъдието. Те веднага се спряха. Стана това, което Раул беше предвидил.
Със спокоен тон Раул запита двама монаси с коси до раменете, единият от които караше малка карета, впрегната със стар кон, дали могат да помогнат на една бедна жена, която бил намерил припаднала встрани от пътя, със смазани по всяка вероятност от някоя кола пръсти.
Добрите хора, които ръководеха в Дюклер приюта и малката аптека, се забързаха. Те настаниха вдовицата Руселен в каретата и я загърнаха с шалове. Тя не беше дошла на себе си и бълнуваше, клатейки сакатата си ръка, на която палецът и показалецът бяха окървавени и подпухнали.
Каретата замина в лек тръс.
Раул остана неподвижен, скован от гледката на тази изтерзана ръка, и вълнението му беше такова, че не забеляза маневрите на Леонар и тримата Корбю, които започнаха да го заобикалят, за да се нахвърлят върху него. Когато той ги забеляза, четиримата мъже го бяха вече обградили и търсеха начин да го изблъскат в зеленчуковата градина… Никакъв селянин не се виждате сега по пътя и за Леонар положението изглеждаше толкова благоприятно, че той измъкна ножа си. Нямаше почти никаква надежда за спасение.
— Махни ножа и ни остави! — извика му Жозин. — Вие, Корбю, също. Без глупости, а?
Тя не беше станала от мястото си по време на цялата сцена и сега се появи внезапно в началото на храстите. Леонар протестира:
— Без глупости? Глупост е да го оставим. Най-после успяхме да го хванем!
— Махай се — настоя тя.
— Но тази жена… тази жена ще ни издаде!…
— Не, вдовицата Руселен няма интерес да говори. Напротив!
Леонар се отдалечи. Тя се приближи и застана до Раул.
Той я изгледа продължително с поглед, непредвещаващ нищо добро. Тя се обезпокои до такава степен, че незабавно се пошегува, за да наруши тишината.
— Всеки по реда си, нали, Раул? Между теб и мен успехът преминава от единия към другия. Днес ти взе надмощие. Утре… Но какво ти е? Имаш толкова смешен вид… и толкова сурови очи…
Той отговори простичко:
— Сбогом, Жозин. Тя леко пребледня.
— Сбогом? — запита тя. — Искаш да кажеш „довиждане“.
— Не, сбогом.
— Тогава… тогава… това означава, че не искаш да ме виждаш повече?
— Не искам да те виждам повече.
Тя наведе очи. Нервна тръпка раздвижи клепачите й. Устните, които се усмихваха, изведнъж се свиха болезнено. Накрая тя прошепна:
— Защо, Раул?
— Защото видях едно нещо — отговори той, — за което не мога да ти простя.
— Какво нещо?
— Ръката на тази жена.
Тя помръкна и започна да заеква:
— Ах! Разбирам… Леонар й е причинил болка… Но аз му забраних… и мислех, че е била подложена на обикновен разпит.
— Лъжеш, Жозин. Ти чуваше виковете на тази жена, както си ги чувала в гората Молеврие. Ти си, която насочи съучастника си към малката къща в Монмартър със заповед да убие Бриджит Руселен, ако се противопоставя. Ти си, която неотдавна е сложила отровен хап сред лекарствата на Боманян. Ти си, която по-рано е премахнала двамата му приятели Дени Сен Обер и Жорж д’Есновал.
Тя се възмути.
— Не, не, забранявам ти… това не е истина и ти го знаеш, Раул.
Той сви рамене.
— Да, легендата за другата жена, създадена от нуждите на виновната… друга жена, която прилича на теб и която извършва престъпления, а ти, Жозефин Балзамо, се задоволяваш с по-малко груби авантюри! Аз повярвах на тази легенда. Заблудих се от историята за идентичната жена, дъщеря, внучка, правнучка на Калиостро. Но с това е свършено, Жозин. Ако моите очи се затваряха доброволно, за да не виждат онова, което ме плашеше, видът на тази осакатена ръка ги отвори окончателно, за да видят истината.