— За лъжата, Раул, за изопачените тълкувания! Не познавам двамата мъже, за които говориш. Не съм ги убила!
Той каза уморено:
— Възможно е. Но е напълно невъзможно отсега нататък да те виждам през тази мистериозна мъгла, която те скрива. Ти ми се представяш вече такава, каквато си, тоест като престъпница.
И прибави съвсем тихо:
— Даже като една болна. Ако има някъде лъжа, това е красотата ти.
Тя мълчеше. Сянката от нейната сламена шапка още повече смекчаваше нежно изваяния й профил. Обидите на нейния любовник никак не я засягаха. Тя беше цялата съблазън и очарование. Струваше й се, че е невъзможно да бъде изоставена.
Той беше развълнуван до дъното на душата си. Никога не му беше изглеждала толкова красива и толкова желана. Искаше му се да я притисне в прегръдките си, да я грабне на ръце и да се скрие в пещерата, за да се наслади още веднъж на нейните прелести. И се запита дали не е луд, че иска да си възвърне свободата, която би проклинал още от следващия ден.
Тя възрази на предишните му думи:
— Моята красота не е лъжа, Раул, и ти ще се завърнеш, защото съм красива само за теб и принадлежа само на теб.
— Няма да се върна, Жозин.
— Ти не можеш да живееха повече без мен, Раул. Знай, „Безгрижния“ е наблизо. Там ще те чакам утре…
— Няма да се върна на него, Жозин — каза той, готов веднага да падне на колене.
— В такъв случай защо трепериш? Защо си толкова блед?
Той разбра, че неговото спасение зависете от мълчанието му и че трябваше да избяга без отговор и без да обръща глава.
Отблъсна ръцете на Жозин, която се опитваше да го прегърне, и си отиде.
ГЛАВА XI
СТАРИЯТ ФАР
През цялата нощ Раул въртя педалите по пътищата, които се мяркаха пред очите му. Той не толкова искаше да открие следи, колкото да се отдаде на една спасителна умора. Сутринта, напълно изтощен, отседна в единствения хотел в Лийбон.
Опасяваше се да не го разбудят, затова завъртя два пъти ключа на вратата и го изхвърли през прозореца. Спа повече от двадесет и четири часа.
Когато се събуди, вече облекчен и възстановен, той имаше в главата си само една мисъл — да се качи отново на велосипеда си и да се върне на „Безгрижния“. Борбата против любовта продължаваше. Разумът трябваше да надделее над желанието.
Раул беше много нещастен. Никога досега не беше страдал истински. Винаги се подчиняваше на капризите си, а сега се налагаше да ги потиска. Виждате му се безсмислено да се гневи на тази безнадеждност, на която би могъл толкова лесно да сложи край.
„Защо да не отстъпя — каза си той, — по-умните винаги отстъпват. За два часа съм там. И кой ще ми попречи да си замина отново няколко дни по-късно, когато бъда по-добре подготвен за разрив? Ще прекарам още една нощ с нея. Само една нощ ми стига, а после да става каквото ще.“
Но не можеше да отиде. Видът на осакатената ръка неотстъпно го преследвате, командваше поведението му и го заставяше да си припомни всички други варварски и отвратителни действия на любовницата си, за да не приеме тази необяснима постъпка.
Жозин, неговата Жозин беше направила това: следователно Жозин беше нареждала да се убива, следователно Жозин не би отстъпила, ако се наложеше да се убива. Нещо повече — за нея беше естествено и просто да убива, когато престъплението би могло да бъде необходимо за начинанията й. Обаче Раул се страхуваше от престъпление. Това беше физическо отвращение, бунт на съвестта му. Мисълта, че може да бъде въвлечен в дело, което се отклонява от правия път, и да пролее кръв, все още му причинявате ужас. И ето че този ужас трагично се преплиташе с образа на жената, която обичате повече от всичко.
Той остана, но с цената на какви усилия! Колко ридания успя да потисне! През какви страдания премина изнемощелият бунтовник! Жозин му протягате красивите си ръце и му поднасяте за целувка устните си. Как да устои на призива на съблазнителното създание?
Засегнат толкова дълбоко в своя егоизъм, за пръв път Раул осъзна безкрайната мъка, която беше причинил на Кларис д’Етижу. Той отгатна нейните сълзи. Представи си покъртителното нещастие на този разочарован живот. Разтърсван от угризения на съвестта, той й написа пълни с нежност слова, в които й напомняте прекрасните часове на тяхната кратка любов.
Направи нещо повече. Тъй като знаеше, че младото момиче получава директно писмата си, осмели се да й изпрати едно.
„Простете ми, скъпа Кларис. Постъпих с вас като последен негодяй. Надявам се на бъдещето. Мислете за мен със снизходителност, достойна за благородното ви сърце. Още един път прося извинение, скъпа Кларис.