Доказателствата едно след друго се трупаха. Събитията се свързваха както брънките на верига.
Забъркана в аферата Руселен и следователно в разследванията на Боманян, който се беше върнал на мястото си, Жозин също щеше да дебне в околностите на стария фар. Своевременно предупреден, Боманян беше залегнал в засада. Раул падна в нея. Идваше ред на Жозин…
Трябва да отбележим, че съдбата веднага поиска да даде потвърждение на мислите, които се редуваха в ума на Раул. След няколко секунди те приключиха с шум на кола, която се качваше по пътя покрай канала под стръмните скали. Раул мигновено разпозна стремителните стъпки на малките кончета на Леонар.
Боманян сигурно предполагаше кой идва, защото веднага скочи и наостри уши.
По едно време тропотът от копитата престана, после отново се чу, но по-бавен. Колата минаваше участъка на острите скали, един стръмен склон, който стигаше до платото. След това започваше гората, непроходима за коли, и завършваше почти до фара.
Най-много след пет минути щеше да се появи Жозефин Балзамо.
Всяка секунда от всяка изтичаща минута увеличаваше вълнението на Боманян. Той заеквате несвързано. Обичайната му маска на драматичен герой се деформира и прие изражението на животинска злоба. Един инстинкт, едно желание за убийство изостри чертите му и изведнъж стана ясно, че това желание, че този дивашки инстинкт се насочва срещу Раул, любовника на Жозефин Балзамо.
Отново нозете на Боманян механично се повдигнаха, за да потропат по пода. Той въртете това, без да го съзнава, и щете да убие също без да съзнава, като пуснат на свобода опасно луд човек. Ръцете му се вцепеняваха. Неговите стиснати юмруци се раздвижиха като два воденични камъка и опряха в гърдите на младия мъж.
Още една стъпка и Раул щеше да се преметне в бездната.
Той затвори очи. Но не се примиряваше със съдбата си и търсеше надежда за спасение.
„Въжето ще се скъса — помисли той — и сигурно по камъните има мъх, който ще смекчи удара. Наистина, не е предопределено на Арсен Люпен да бъде обесен. Ако на моята възраст не мога да се измъкна от подобно приключение, това показва, че благосклонните досега божества не желаят повече да се занимават с мен. В такъв случай не трябва да има никакво съжаление към Арсен Люпен!“
Той помислил за баща си и за обучението си по гимнастика. Също и за акробатичните упражнения по въже, които дължеше на Теофаст Люпен… Той промърмори името на Кларис…
Боманян не нанесе удара. Макар че чувстваше срещу себе си неговия дъх, изглежда, че жаждата му за насилие беше преминала. Раул повдигна клепачи. Боманян, прав до него, го надвишавате с високия си ръст. Той не мърдаше, ръцете му продължаваха да бъдат свити. Лицето му, по което желанието за убийство беше отпечатало отвратителна гримаса, потръпваше от нервни спазми.
Младият мъж се ослуша, но не чу нищо. Но Боманян, на когото сетивата бяха в свръхвъзбудено състояние, сигурно беше дочул стъпките на Жозефин. Той отстъпи крачка по крачка и зае предишното си положение вдясно от вратата.
Раул го виждаше пред себе си. Беше отвратителен. Един ловец, който дебне и опира приклада на пушката на рамото си, прицелва се, но не дръпва спусъка. Той иска да бъде сигурен и да извърши екзекуцията на животното в желания момент. Ръцете на Боманян конвулсивно се готвеха за престъплението. Те се отвориха, за да бъде жертвата удушена, поставиха се на подходяща дистанция една от друга, свиха пръсти като нокти на грабливо животно.
Раул беше ужасен. Неговото безсилие беше нещо ужасно, той страдаше като мъченик на клала. Макар че напрягаше всичките си сили, не можеше да разхлаби връзките. Ах, ако можеше да извика. Но мръсният парцал заглушаваше неговите викове и възлите се впиваха в плътта му.
Навън, в царящата тишина, се чуха стъпки. Бариерата изскърца. Явно посетителят не беше прескочил оградата, а се движеше към входа по пътеката. Чакълът по нея захрущя.
Боманян, сплескан до стената, повдигна лакти. Те трепереха като костите на скелет, поставен на течение, и вече изглеждаше, че се затварят около някоя шия и я държат и стискат жива и пулсираща.
Раул виеше под парцала в устат а си.
Вратата се отвори и драмата започна.
След вдигането на завесата действието се разви по начина, който Боманян беше замислил и Раул си беше представял. Показа се силуетът на жена — този на Жозефин Балзамо — и се спря при виковете на Боманян. От нейната уста се изтръгна слаб стон, заглушен от яростния вой на убиеца, който я нападна.