— Ако той направи още една крачка или само едно движение, стреляй! — заповяда Калиостро.
Раул не посмя да помръдне. Не се съмняваше, че Леонар ще изпълни заповедта и че най-малкият негов жест ще произнесе незабавната смъртна присъда на Кларис. Тогава?… Трябваше ли да се примири? Нямаше ли някаква възможност да я спаси?
Жозефин Балзамо не го изпускаше от поглед.
— Хайде — каза тя, — ти разбра положението и си послушен.
— Но ти — отвърна той — не си негова господарка, не… аз само мисля.
— За какво?
— Обещах й, че ще я освободя и че няма от какво да се опасява. Трябва да удържа обещанието си.
— Какво ли не обещават хората. Ще я освободя малко по-късно, може би — каза тя.
— Не, Жозин, ще я освободиш сега. Тя се обърна към съучастника си.
— Готов ли си, Леонар? Върви, нека всичко стане бързо.
— Спри — настоя Раул с такъв уверен тон, че тя се разколеба.
— Спри — повтори той — и я освободи… Чуваш ли, Жозин, искам да я освободиш… Не се касае за отлагане на едно действие, което по-късно ще се възобнови. Касае се да освободиш незабавно Кларис д’Етижу и да й отвориш вратата, за да си отиде.
Той трябваше да е напълно уверен в себе си и желанието му да е подплатено от такива извънредни причини, че да можеше да се изразява с тази впечатляваща тържественост.
Леонар, силно впечатлен, остана нерешително на мястото си; Кларис, която не бе успяла ла схване напълно целия ужас на сцената, изглеждаше, че идва на себе си.
Калиостро озадачено прошепна:
— Думи, нали? Някаква нова хитрост…
— Факти — заяви той — или по-право един факт, пред който ще отстъпиш.
— Какво означава той за мен? — запита Калиостро все по смутена. — Какво желаеш?
— Аз не желая…а налагам.
— Какво?
— Незабавната свобода на Кларис, свободата да си замине оттук, без Леонар и ти да направите един-единствен жест, за да я спрете.
Тя започна да се смее и запита:
— Само това ли? Да не си болен?
— Само това.
— Какво предлагаш в замяна?…
— Думата за разгадаването на тайната.
Тя трепна.
— Ти знаеш ли я?
— Да.
Действието изведнъж взе нова насока. От целия яростен антагонизъм, който ги хвърляше един срещу друг в омраза и любов, нежна доверчивост и ревност, прозираше, че при познанството си досега са се ръководели само от една грижа — грижата за голямото начинание. Натрапчивата мисъл на Калиостро за отмъщение минаваше на втори план. Хилядите и хиляди скъпоценни камъни на монасите заискряха пред очите й според желанието на Раул.
Боманян, полуизправен, жадно слушаше.
Жозин остави Кларис на своя съучастник, приближи се към Раул и каза:
— Достатъчно ли е да знам думата на тайната?
— Не — отговори той. — Тя трябва да се изтълкува. Смисълът на формулата е забулен, необходимо е да се разкрие.
— А ти можеш ли?
— Да, преди имах известни предположения. Сега внезапно ме озари истината.
Тя знаеше, че Раул не е човек, който може да се шегува при подобни случаи.
— Обясни ми — каза тя — и Кларис ще си отиде свободна.
— Най-напред тя ще си отиде — отговори той — и след това ще ти обясня. Ще обясня, чуй добре, но не с въже на шията и вързани ръце, а свободен, без никакви върви.
— Абсурдно е. Виж каква е действителността. Аз съм господарка на събитията.
— Вече не — заяви той. — Ти зависиш от мен. Сега аз съм този, който ще диктува условията.
Тя сви рамене, но не можа да се въздържи да не каже:
— Закълни се, че ще казваш само истината. Закълни се в гроба на майка си.
Той твърдо произнесе:
— Заклевам се в гроба на майка си, че двадесет минути след като Кларис прекрачи този праг, ще ти посоча точното място, където са скрити натрупаните през вековете съкровища на монасите от абатствата на Франция.
Тя се опита да се освободи от обаянието, което Раул внезапно упражни върху нея със своето приказно предложение, и извика:
— Не, не, това е само примамка… нищо не знаеш…
— Не само че знам — каза той, — а и не само аз знам.
— Кой още?
— Боманян и баронът.
— Невъзможно!
— Размисли. Завчера Боманян беше у барона. Защо? Защото баронът е намерил отново сандъчето и те заедно са проучили надписа. Ако не са били само петте думи, разкрити от кардинала, и е имало друга дума, магическа дума, която пояснява останалите два ключа на мистерията, то те са я научили.
— Какво ме интересува! — възрази тя, като сурово изгледа Боманян. — Него здраво го държа.
— Но ти не държиш Годфроа д’Етижу и може би в този час той е там заедно с братовчед си. Боманян предварително ги е изпратил, за да проучат мястото и да подготвят отнасянето на скъпоценностите. Разбираш ли опасността? Разбираш ли, че за една минута можеш да загубиш всичко?