Тя се инатеше упорито:
— Печеля, ако Кларис проговори.
— Тя няма да говори поради обстоятелството, че не знае повече.
— И тъй да е, тогава говори ти, защото има непредпазливостта да ми направиш подобно признание. Защо да я освободя? Докато Кларис е в ръцете на Леонар, трябва само да поискам и ще узная всичко, което ти знаеш.
Той поклати глава.
— Не — каза той, — опасността е отклонена, бурята е далеч. Може би ти трябваше само да поискаш, за да ти се даде, но сега ти не можеш вече да искаш. За това нямаш повече сили.
Раул беше убеден, че е прав. Сурова, жестока, „адска“, както казваше Боманян, но все пак беше жена и като такава, изложена на нервни припадъци. Калиостро изпитваше болка при всяка криза по-скоро от желание заради самата болка — криза на лудост, в която имаше истерия и която биваше последвана от умора, морална и физическа. Раул сега не се съмняваше, че кризата беше отминала.
— Хайде, Жозефин Балзамо — каза той, — бъди логична. Ти проигра живота си на картата присвояване на неограничени богатства. Искаш ли да отречеш усилията си в момента, в който ти поднасям тези богатства?
Съпротивата отслабваше, Жозефин Балзамо възрази:
— Не ти се доверявам.
— Това не е истина. Прекрасно знаеш, че държа на обещанията си. Ако се колебаеш… Но повече недей се колеба, знаеш, че няма време. Дълбоко в теб решението е взето, то е най-доброто.
Тя остана една или две минути замислена, после направи жест, с който като че ли искаше да каже: „След като всичко свърши, мога да намеря отново малката и отмъщението ми само се отлага.“
— В гроба на твоята майка, нали? — подсети го тя.
— В гроба на моята майка, във всичко честно и чисто, което ми остава. Ще ти разясня тайната.
— Да бъде — прие тя. — Но Кларис и ти няма да си размените нито една дума насаме.
— Нито дума. Впрочем няма какво тайно да й съобщавам. Да бъде свободна — друга цел нямам.
Тя заповяда:
— Леонар, освободи малката, а него отвържи.
Леонар се подвоуми. Но беше твърде послушен на Калиостро, за да упорства. Той се отдалечи от Кларис и разряза въжетата, които задържаха Раул.
На него му се бяха схванали крайниците. Той приклекна няколко пъти, после подскочи, походи малко на ръце и дълбоко пое въздух.
— Уф! Предпочитам свободата. Нямам призвание да бъда пленник. Да освобождавам добрите и да наказвам лошите, ето какво ме интересува. Трепери, Леонар!
Той се приближи до Кларис и й каза:
— Искам ви прошка за всичко, което се случи. Това няма да се повтори повече никога, бъдете сигурна. Отсега нататък сте под моя закрила. Имате ли сили, за да си отидете?
— Да… да… — каза тя. — А вие?
— О! За мен няма никаква опасност. Главното беше вашето спасение. Страхувам се, че вие не бихте могли да вървите продължително време.
— Нямам много за вървене. Вчера баща ми ме заведе при една моя приятелка, откъдето утре ще ме вземе.
— Близо ли е?
— Да.
— Не говорете повече, Кларис. Всички обяснения ще се обърнат против вас.
Той я заведе до вратата и направи знак на Леонар да отиде да отключи катинара на бариерата. Когато Леонар се подчини, той каза:
— Бъдете предпазлива и не се платете от нищо, абсолютно от нищо, нито за себе си, нито за мен. Ние отново ще се срещнем, когато удари часът, и той няма да закъснее, каквито и препятствия да ни разделят.
Той затвори зад нея вратата. Кларис беше спасена. Тогава самоуверено каза:
— Какво прекрасно създание!
След години, когато Арсен Люпен разказваше този епизод от своето голямо приключение с Жозефин Балзамо, не можа да не се разсмее:
„Е, да! Аз се смея, както се смеех тогава, и си спомням, че за пръв път имах един от тези проблясъци на въображението, които ми служеха доста често след това, за да изковавам най-големите победи…но тази беше от най-трудните.
Наистина, аз се радвах. Когато успях да освободя Кларис, стори ми се, че всичко е свършено. Запалих една цигара и понеже Жозефин Балзамо се изпречи пред мен и ми напомни за споразумението, имах неблагоразумието да й духна пушек в лицето.
— Простак! — извика ми тя.
Епитетът, който й подхвърлих в отговор, беше просто оскърбителен. В моето извинение вложих повече игривост, отколкото учтивост. И после…и после…имаше ли нужда да анализирам изключителните и противоречиви чувства, които ми вдъхваше тази жена? Не се измъчвам да правя философски анализи на думите си и дали съм се отнасял като джентълмен с нея. Аз я обичах и свирепо я ненавиждах едновременно. Но от момента, в който тя се нахвърли върху Кларис, моето отвращение и презрение нямаха граница. Даже не виждах повече възхитителната маска на нейната красота — всичко, което се криеше под нея беше като хищността на месоядните животни. Цялата истина за нея блесна изведнъж пред очите ми и аз неочаквано й подхвърлих отвратителна псувня.“