Без предисловия Раул обясни:
— Идвам да поискам ръката на госпожица д’Етижу и предполагам…
Държанието му не отговаряше на приетото при подобни случаи. Не носеше шапка, нито даже каскет. Имаше на гърба си извехтяла матроска куртка, беше с много къс панталон, от който се подаваха голите му нозе, обути в платнени обувки.
Но държанието на Раул, както и целта на посещението му не интересуваха Годфроа д’Етижу. С хлътнали очи и измъчено лице той подаде на Раул пакет вестници, като изпъшка:
— Чухте ли за Калиостро?
— Да, знам… — отвърна Раул.
Той презираше този човек и не можа да се въздържи да не му го каже:
— Толкова по-добре за вас, нали? Окончателната смърт на Жозефин Балзамо е нещо, което трябва да ви отърве от тежко бреме!
— Но следствието?… Последиците?… — промърмори баронът.
— Какви последици?
— Правосъдието! То ще се опита да разкрие аферата. Вече говореха за някаква връзка между самоубийството на Боманян и Калиостро. Ако правосъдието я разкрие, то ще отиде по-надалеч, докрай.
— Да — пошегува се Раул, — до вдовицата Руселен, до убийството на слугата Жобер, а това ще рече до вас и братовчед ви Бенето.
Двамата мъже потръпнаха. Раул ги успокои.
— Бъдете спокойни и двамата. Правосъдието няма да разбуди всички тези тъмни истории по простата причина, че Боманян имаше влиятелни приятели в обществото, които не обичат скандалите. Аферата ще бъде потулена. Това, което ме безпокои днес, не е работа на правосъдието…
— Какво е то? — запита баронът.
— Това е отмъщението на Жозефин Балзамо.
— Понеже тя е мъртва…
— Даже мъртва, тя ни заплашва. Ето защо дойдох при вас. В дъното на градината има малък павилион, който е необитаван. Ще се настаня там… до сватбата. Предупредете Кларис за присъствието ми и й кажете да не приема никого… дори и мен. Сигурно ще се съгласи да приеме този годежен подарък, който ви моля да й поднесете от мое име.
И Раул подаде на смаяния барон един грамаден сапфир, изрязан по същия начин, по който са обработвали в далечното минало скъпоценните камъни.
ГЛАВА XIV
АДСКОТО СЪЗДАНИЕ
— Нека спуснат котвата — прошепна Жозефин Балзамо — и да докарат лодката.
Морето беше покрито с гъста мъгла, която се наслагваше в мрака на нощта и пречеше да се забележат даже светлините на Етрета. Фарът на Антифер не успяваше да пробие непроницаемите кълбести облаци, в които яхтата на княз Лаворнев се движеше почти пипнешком.
— Какво те принуждава да искаш да се движим толкова близо до брега? — запита Леонар.
— Моето желание. Искам да бъде така — отговори Калиостро.
Той се ядоса.
— Това е лудост, тази експедиция е чиста лудост! Ако те прихващат щури идеи, кажи си! Ето петнадесет дни откакто успяхме, благодарение на теб, признавам го, да пожънем необикновена победа. Всичките скъпоценни камъни са затворени в огнеупорна каса в Лондон. Опасността е преминала. Калиостро, Пелегрини, Балзамо, маркиза Дьо Белмонт: всичко това потъна на дъното на морето благодарение на катастрофата на „Светулка“. Ти има блестящата идея да я организираш и проведеш с толкова много енергия. Двадесет свидетели видяха от брега експлозията. За хората ти си мъртва, аз също, а и всичките ни съратници. Ако някога успеят да разкрият историята за съкровището на монасите, ще помислят, че то е потънало със „Светулка“ на такова място в морето, което не може да се определи точно. Скъпоценните камъни значи ще останат завинаги за хората на дъното на морето. От това корабокрушение ще остане доволно единствено правосъдието, защото е известно, че няма да се затича да разкрива изнесеното в пресата, след като му е наредено от много високо място да потули аферата Боманян — Калиостро. Значи всичко върви добре. Ти си господарка на положението и победителка на враговете си. Сега е моментът, в който най-елементарната предпазливост ни налага да бягаме далеч от бреговете на Франция, даже, доколкото е възможно, и от Европа, а ти именно в този момент избра да се върнеш на същото място, за да нападнеш единствения враг, който ти остава. И то какъв враг, Жозин! Един гений, без когото, признай, Жозин, ти нямаше да разгадаеш тайната. Признай, че постъпката ти е луда.
Тя прошепна:
— Любовта е лудост.
— Тогава откажи се.
— Не мога, не мога. Обичам го!
Тя се беше опряла на лакти на перилото на яхтата и със стисната между дланите си глава шепнеше безнадеждно:
— Обичам… това е за пръв път… Другите мъже не се смятат… Докато Раул!… Ах, не искам да говоря за него… Чрез него изпитах единствената радост в живота си… но също и най-голямата мъка. Преди да го срещна, не познавах щастието…но също и болката… и после… и после щастието свърши… остана ми само страданието… То е нещо отвратително, Леонар… Мисълта, че той ще се жени… и друга ще споделя живота му… и че ще се роди дете от тяхната любов… не, това не е по силите ми. Всичко друго, но не това!… Леонар, предпочитам да рискувам всичко. Предпочитам да умра! Той тихо й каза: