Жозин потръпна:
— О! Звукът на тази камбана!… Познавам го… Десет удара като предишния път… Десет удара! Броих ги един по един, отивайки към смъртта. Един по един…
— Но ти добре си отмъсти — обади се Леонар.
— На Боманян да, но на другите?…
— На другите също. Двамата братовчеди са полулуди.
— Вярно е — каза тя, — но ще се чувствам напълно отмъстена след един час. Тогава ще си почивам.
Те почакаха да се сгъсти мъглата, за да не бъдат забелязани върху голямото плато, което им предстоеше да пресекат. После Жозефин Балзамо се отправи по пътеката, по която я бяха носили Годфроа и неговите приятели. Съучастниците й я следваха в индианска нишка, без да говорят. Жетвата в полето беше преминала. Високите купи сено изникваха тук-там в непрогледната нощ.
В съседство с имението пътеката стана неравна, с дупки, с къпини от двете й страни, между които дружината тръгна с нарастващо внимание.
След малко пред тях се изправи високото очертание на стената. Още няколко крачки и те щяха да достигнат павилиона на стражата, който се намираше вдясно.
С един заповеднически жест Калиостро им прегради пътя.
— Почакайте ме.
— Да те последвам само аз? — запита Леонар.
— Не. Ще се върна да ви взема, за да влезем заедно през портата, която е вляво.
Тя се приближи сама, но така внимателно и бавно, че нито едно камъче не се търколи под обувките й и нито една тревица не се прегъна от роклята й. Павилионът нарастваше пред очите й в тъмнината. Тя стигна до него.
Младата жена пипна с ръка затворените капаци. Ключалката, разхлабена от Доминик, не действаше. Жозефин Балзамо отвори крилата по такъв начин, че се появи само един малък процеп между тях. Забеляза се слаба светлина.
Тя долепи челото си до процепа и видя вътрешността на стаята. Имаше едно легло с алков.
Раул си беше легнал. Лампа със стъклен глобус под абажур от мукава хвърляше светъл кръг върху лицето му, раменете и книгата, която четеше. Дрехите му бяха сгънати на стола до леглото. Той имаше съвсем младежки вид, вид на дете, което внимателно заучава урока си, но му се спи. Той на няколко пъти задрямва. Разсънвайки се, се насилваше да чете, но не му се удаваше.
Най-после той затвори книгата и изгаси лампата.
Видяла това, което трябваше да види, Жозефин Балзамо напусна поста си и се върна при своите съучастници. Тя вече им беше дала инструкции, но от предпазливост започна отново в продължение на десет минути да им ги обяснява, като настоя:
— Най-вече никакво насилие. Чуваш ли, Леонар?… Понеже няма нищо, с което да се защитава, няма нужда да си служите с оръжията си. Вие сте пет души, това е достатъчно.
— Но ако въпреки всичко се съпротивлява? — подхвърли Леонар.
— Трябва да действате така, че да не може да се съпротивлява.
Тя познаваше толкова добре обстановката от записките, които й беше изпращал Доминик, че без трудност стигна до главната порта на овощната градина. Ключовете бяха оставени на уговореното място. Тя отвори и се отправи към вътрешната фасада на павилиона.
Вратата се отвори лесно. Тя влезе, последвана от хората си. Вестибюлът, настлан с мозаечни плочки, водеше до единствената спалня. Калиостро бутна вратата безкрайно внимателно.
Моментът беше решителен. Ако Раул спеше или поне дремеше, планът на Жозефин Балзамо можеше да се счита за реализиран. Тя се ослуша. В стаята не помръдваше нищо.
Тогава тя се отстрани, за да могат да преминат петимата мъже, освети леглото с лъча на джобното си фенерче и с един жест насочи шайката си към жертвата.
Атаката беше толкова бърза, че спящият се събуди едва тогава, когато съпротивата беше безсмислена.
Мъжете го бяха увили в завивките и свили двете страни на дюшека около него така, че образуваха нещо като продълговат вързоп пране, който моментално свързаха. Сцената не продължи повече от една минута. Не се чу нито един вик. Нито един мебел не беше разместен.
Делото беше приключило успешно. Още един път Калиостро триумфираше като победителка.
— Добре — каза тя с вълнение, което недвусмислено издаваше значението на успеха в нейните очи. — Добре… Ние го хванахме… и този път ще бъдат взети необходимите предпазни мерки.
— Какво трябва да направим сега? — запита Леонар.
— Да го занесете на кораба.
— Ако вика за помощ?
— Запушете му устата… Но той ще мълчи… Тръгвайте.
Леонар се приближи до нея, докато съучастниците му вдигаха пленника.