Глава 21
За това, как Шико, като мислеше да прослуша курс по история, прослуша курс по генеалогия
Шико се изправи в изповедалнята да поразтъпче малко отеклите си крака. Имаше всички основания да мисли, че това заседание е последно и тъй като наближаваше два часа през нощта, трябваше да побърза с устройване на нощувката си.
Но за най-голямо учудване на гасконеца, след като ключът на подземната гробница два пъти със скърцане се превъртя в ключалката, тримата лотарингски принцове отново излязоха от ризницата, само че този път без раса, а в обичайните си дрехи.
Виждайки ги, момчето певец избухна в такъв весел и чистосърдечен смях, че той зарази и Шико, който започна да се смее, без сам да знае защо.
Херцог дьо Майен припряно се приближи до стълбата.
— Не се смейте така високо, сестро — каза той. — Те не са отишли далече и могат да ви чуят.
„Негова сестра?! — помисли Шико, учудвайки се все повече и повече. — Нима това монахче е жена?“
И наистина, след като послушникът отметна качулката — откри се най-одухотвореното и най-очарователното женско личице, което може да си представи човек: такава красота не беше пренасял върху платно дори самият Леонардо да Винчи — художникът, който както е известно нарисува Джокондата.
Черните очи искряха от лукавство, но станеха ли сериозни — зениците им се разширяваха, абаносовите им кръгчета се уголемяваха и погледът на красавицата ставаше заплашителен.
Устата беше малка, изящна, алена, носът — изваян с класическа строгост, заоблената брадичка завършваше безупречния овал на малко бледото лице, върху което изпъкваха двете синьо-черни дъги на срасналите вежди, изписани съвършено.
Това беше достойната сестрица на братя Гиз — госпожа дьо Монпансьо — опасна сирена, ловко скриваща под грубото монашеско расо своите телесни недостатъци — рамената, едното от които беше по-високо от другото и леко изкривения десен крак, поради което накуцваше.
Благодарение на тези физически недостатъци в тялото, на което бог бе дал глава на ангел, се беше вселила душа на демон.
Шико позна херцогинята, която двадесетина пъти бе виждал в двора, където тя си разменяше любезности със своята братовчедка кралица дьо Водемон и разбра, че нейното присъствие тук не е без причина и че зад упоритото нежелание на семейство Гиз да напусне църквата, се крие още една тайна.
— Ах, братко кардинале — задавяйки се от трескав смях бърбореше херцогинята, — на какъв светец се правехте и как прочувствено произнасяхте името божие. Имаше момент, когато даже се изплаших: стори ми се, че го правите сериозно, а онзи глупак, той пък, как охотно подлагаше глава за миросване и под короната и каква жалка гадина изглеждаше с нея!
— Няма значение — каза херцог дьо Гиз, — ние постигнахме това, което искахме, Франсоа сега вече не може да се отрече от нас. Монсоро несъмнено има своя тайна сметка, но той докара своя принц дотам, че отсега нататък можем да бъдем спокойни — Франсоа няма да ни изостави насред пътя към ешафода, както изостави Ла Мол и Коконас.
— Охо — каза херцог дьо Майен, — принцове с нашата кръв не поемат така просто по този път: от Лувъра до абатството „Света Женевиев“ за нас ще бъде винаги по-близо, отколкото от кметството до Гревския площад.
— Хайде да се върнем към работата, господа — прекъсна го кардиналът. — Наистина ли всички врати са затворени?
— О, за вратите отговарям — отвърна херцогинята, — впрочем, мога да отида да проверя.
— Няма нужда — каза херцогът, — вие сигурно сте уморено, мое прелестно момче хорист.
— Съвсем не, честна дума всичко това е много забавно!
— Майен, вие казвате, че той е тук? — попита херцогът.
— Да.
— Не го забелязах.
— Мисля, че се е скрил.
— И къде?
— В изповедалнята.
Тези думи проехтяха в ушите на Шико като стоте хиляди тръби на Апокалипсиса.
— Кой ли може да се крие в изповедалнята? — питаше се той и се въртеше неспокойно в своя дървен сандък. — Кълна се в светата утроба, че освен себе си, никого не виждам.
— Значи той е видял и чул всичко? — попита херцогът.
— Е, и какво от това, нали той е изцяло наш човек.
— Доведете ми го, Майен — каза херцогът.
Херцог дьо Майен се спусна от хора по стълбата, известно време постоя, като че ли обмисляше накъде да тръгне и накрая решително се насочи към онази изповедалня, където се беше спотаил Шико.
Шико беше храбър, но този път зъбите му затракаха от страх и студени капки пот потекоха по челото му.
„Ах, така значи!“ — каза си той, опитвайки се да измъкне шпагата от гънките на расото. — „Аз обаче съвсем не желая да бъда заклан като среднощен крадец в този сандък. Е какво, ще срещнем смъртта лице в лице, заклевам се в светата утроба! И щом като се предоставя случай — нека убием сами, преди да умрем.“