— Исусе! — неочаквано възкликна Сен-Люк. — Каква прелест е да бъдеш свободен. Ти била ли си някога свободна, Жана?
— Аз ли? — весело отвърна младата жена. — Никога в живота си. За първи път мога до насита да се наслаждавам на чист въздух и простор. Баща ми беше недоверчив човек, а майка ми — домошар. Пускаха ме да излизам от къщи само с гувернантката, две камериерки и огромния лакей. Не си спомням поне един път да са ми позволили да потичам по поляната от времето, когато като невръстно весело дете палувах в големите Меридорски гори заедно с добрата си приятелка Диана. Случвало се е да я извикам да се надбягваме и така да се носим презглава по горските поляни, докато се изгубим една от друга. Тогава се спирахме и треперехме от страх, вслушвайки се в прашенето на сухите клонки под копитата на някой елен, сърна или кошута, побягнали подплашени от нас, за да ни предоставят възможността да се вслушваме с трепет в мълчанието на горския гъсталак. А ти, любими мои Сен-Люк, ти бил ли си свободен?
— Аз свободен?
— Разбира се, мъжът…
— Какво говориш! Нито веднъж в живота си! Аз израснах в свитата на краля, когато той беше още херцог д’Анжу. Той ме откара в Полша и заедно с него се върнах в Париж. Бях прикован към неговата особа с непоклатимите правила на етикецията и постоянно бях преследван от сълзливия му глас, стигаше само за минута да се отдалеча — вече го чувах да вика: „Сен-Люк, приятелю мой, скучно ми е! Ела да споделиш скуката ми!“ Свободен! Как не! А корсетът, който притискаше стомаха? А огромните колосани плисирани яки, които издраскваха шията до кръв? А тези букли, навити с лепило? От дъжда те се размекваха, слепваха се и привличаха като магнит всякакъв прахоляк. А шапката, накрая шапката, която се забождаше с карфици на главата, като че ли забити гвоздеи? О не, не, ненагледна моя Жана, струва ми се, че аз съм бил още по-малко свободен, отколкото ти. Виждаш сама, как се радвам на свободата. Да живее създателят! Какво чудесно нещо е свободата! И защо хората сами се заробват, когато могат да минат без това?
— А ако ни заловят, Сен-Люк — каза младата жена и уплашено се огледа, — ако ни затворят в Бастилията?
— Ако ни затворят заедно, моя мъничка Жана, това би било половин беда. Нека признаем, че вчера ние с тебе съвсем не скучахме, макар че целия ден бяхме заключени, съвсем като държавни престъпници.
— Е, на това не се надявай, Сен-Люк — каза Жана с лукава усмивка, — ако ни заловят, не мисля, че ще ни затворят заедно.
И като се постара да изкаже така много с толкова малко думи, очарователната жена се изчерви.
— Тогава да се скрием хубавичко — каза Сен-Люк.
— О! Не се безпокой — отвърна Жана. — Няма от какво да се боим. Ще бъдем скрити на сигурно място; ако добре познаваше Меридор с неговите вековни дъбове, които приличат на църковни колони, подпиращ небесния свод, с безкрайните гъсталаци, със спокойно течащите реки, чиито води през лятото струят в сянката на зелените сводове на дърветата, а зиме — под покривалото на опадали листа; още: големите езера, плодородни нивя, цветни градини, многобройни полянки и малки кулички, около които като пчели около кошер с весел шум кръжат хиляди гълъби, а след това, след това — това още не е всичко, Сен-Люк, — това малко кралство има своя кралица, тези градини на Артемида имат своя вълшебница, красавица, въплъщение на добротата, несравнимата Диана — брилянтно сърце в златна рамка. Ти ще я обикнеш, Сен-Люк.
— Вече я обичам, щом тя те обича.
— О! Гарантирам, че тя ме обича все още и че никога няма да престане да ме обича. Не е в нейния характер от каприз да променя своята привързаност. Представи си само колко щастливо ще заживеем в своето гнезденце от цветя и мъхове, които зеленеят през пролетта. Диана е пълновластна господарка в дома на своя баща, стария барон. Той няма да ни пречи. Това е воин от времето на Франсоа I и сега е толкова немощен и безобиден, колкото в онези далечни времена е бил смел и силен. За миналото той има само един спомен: за своя крал, победител при Мариняно и пленник при Павия: в настоящето — само една любов и една надежда — неговата горещо обичана Диана. Ние можем да живеем в Меридор, без той да знае и даже да забележи нещо. А ако разбере — няма да е голяма беда! Ние ще му заплатим за гостоприемството като бъдем негови търпеливи слушатели и му дадем възможност колкото иска да превъзнася Диана като първа красавица на света и да възхвалява Франсоа I като най-велик пълководец на всички времена и народи.