Графиня дьо Монсоро

— И за къде сте тръгнали?

— Към Анжер, а вие?

— Ние също натам.

— Ах, разбирам. Вашият замък Брисак се намира между Анжер и Сомюр, дотам са някакви десетина левги; вие искате да се скриете в родителското гнезденце като подгонени гълъбчета; това е прелестно и аз бих завидял на вашето щастие, ако завистта не беше толкова отвратителен порок.

— Е, господин дьо Бюси — каза Жана, отправяйки към нашия герой поглед, изпълнен с признателност, — оженете се и ще бъдете щастлив като нас; кълна ви се, за онези, които се обичат, щастието е проста работа.

И тя с усмивка погледна Сен-Люк, като че ли признаваше това пред свидетели.

— Госпожо — каза Бюси, — аз не вярвам на такова щастие и вие не можете да ми бъдете за пример — не на всяка се пада възможност да се свърже в брак с любимеца на краля.

— И това го казвате вие, вие — всеобщият любимец? Когато един човек го обичат всички, госпожо — въздъхна Бюси, — това означава, че никой истински не го обича.

— Щом е така — предложи Жана, разменяйки с мъжа си многозначителен поглед, — позволете ми аз да ви оженя. Преди всичко вашият брак ще успокои много познати на мен ревниви мъже. И още нещо, обещавам ви да намерите именно онова щастие, възможността за което отричате.

— Аз не отричам възможността за щастие, госпожо — отново въздъхна Бюси, — аз отричам само, че това щастие е възможно за мен.

— Искате ли да ви оженя? — настояваше госпожа дьо Сен-Люк.

— Ако се готвите да ми избирате жена по ваш вкус, то не, но ако е по мой — нямам нищо против.

— Вие говорите като човек, твърдо решил да си остане ерген.

— Може би.

— Значи вие сте влюбен в жена, за която не можете да се ожените?

— За бога, графе — каза Бюси, — помолете госпожа Сен-Люк да не забива в сърцето ми хиляда кинжала.

— Ах, ето какво било! Пазете се, Бюси, вие ме карате да подозирам, че предмет на вашата страст е моята жена.

— Даже това да беше така, то във всеки случай, ще се съгласите, че се държа с изключителна деликатност и съпругът няма никакво право да ревнува.

— Прав сте — каза Сен-Люк, припомняйки си, че именно Бюси доведе жена му при него в Лувъра. — Но все едно, признайте си, че сърцето ви е заето.

— Признавам — каза Бюси.

— И какво има в него — любов или прищявка — попита Жана.

— Страст, госпожо.

— Аз ще ви излекувам.

— Не вярвам.

— Ще ви оженя.

— Съмнявам се.

— Ще постигна за вас онова щастие, което вие заслужавате.

— Уви, госпожо, отсега нататък ще съм щастлив с нещастието.

— Аз съм много упорита, предупреждавам ви — каза Жана.

— И аз също — отговори Бюси.

— Графе, вие ще отстъпите.

— За бога, госпожо — каза младият човек, — нека пътуваме като добри приятели. Отначало да се измъкнем от тези пясъци, а след това, ако не възразявате, да пренощуваме в онова очарователно малко селце, което блести там долу на слънцето.

— Там, или някъде другаде.

— Все ми е едно, предоставям избора на вас.

— Значи ще ни придружите?

— До онова място, за което пътувам, ако това не ви притеснява.

— Напротив, много се радваме. Но сторете още по-добре: елате заедно с нас там, където отиваме ние.

— А закъде пътувате вие?

— За Меридорския замък.

Кръвта изби върху лицето на Бюси и изведнъж се отдръпна към сърцето. Той така пребледня, че тайната му в същия момент би била разкрита, ако Жана в този момент не беше заета — тя се усмихваше на мъжа си.

Докато съпрузите, или по-скоро влюбените си разменяха погледи, Бюси успя да се съвземе и да отговори на хитростта на младата жена с хитрост, но с хитрост по свой маниер: реши да не разкрива намеренията си.

— Вие казахте, госпожо, за Меридорския замък — произнесе той щом почувства, че е в състояние да произнесе това название, — а какво представлява той? Обяснете, моля ви.

— Владение на една от моите най-близки приятелки — отговори Жана.

— На една от най-близките ваши приятелки… и… — продължи Бюси, — там живее тази ваша приятелка?

— Несъмнено — отговори госпожа Сен-Люк, която нямаше ни най-малка представа за това, какви събития бяха станали в Меридор през последните два месеца. — Но нима нищо не сте чули за барон дьо Меридор, един от най-богатите барони в Пуату и…

— И?… — подхвана Бюси, виждайки, че Жана спира.

— И за неговата дъщеря, Диана дьо Меридор, най-красивата от всички дъщери на барони, които са били някога на света.

— Не, госпожо — отговори Бюси, като едва не се задави от вълнение.

И нашият герой, докато Жана предано гледаше мъжа си, нашият герой, повтаряме, тихичко се питаше, какъв беше този удивителен късмет, че на този път, без всякакви разумни причини, въпреки всякаква логика, той срещна хора, с които може да говори за Диана дьо Меридор, в които можеше да намери отзвук единствената мисъл, която занимаваше сърцето му. Какво е това? Просто случайност? Малко вероятно. А ако това е капан? Почти немислимо. Сен-Люк вече не беше в Париж през оная вечер, когато той проникна при графиня дьо Монсоро и узна, че преди се е казвала Диана дьо Меридор.