Неговият слаб, треперещ глас се задави от ридания, изтръгнали се от дълбините на сърцето му.
— Но какво има? Какво се е случило? — развълнувано възкликна Жана и стисна ръце.
— Диана е мъртва — извика баронът и в неудържимо отчаяние издигна ръце към небето, а от очите му рукнаха потоци от сълзи.
Той се свлече на първите стъпала на входната врата, до която бяха вече стигнали, и така остана да седи, обхванал с две ръце глава, поклащайки се настрани, като че ли отпъждаше с това съдбоносния спомен, който не му даваше покой.
— Мъртва — в ужас изкрещя Жана, пребледняла като привидение.
— Мъртва — проговори Сен-Люк, обзет от състрадание към бедния баща.
— Мъртва — прошепна Бюси. — Значи той и него е убедил в смъртта й. Ех, бедни старче, как ще ме обикнеш в един прекрасен ден!
— Мъртва, мъртва — твърдеше баронът. — Те я убиха.
— Скъпи мой сеньор — промълви Жана, която потресена от страшното известие, беше обляна в сълзи — средството, което спасява женското сърце да не се пръсне.
Младата жена прегърна стареца, обливайки лицето му с горчиви сълзи.
Старият господин с мъка се изправи.
— Влезте — каза той — колкото опустошен и безутешен да е този дом, той все пак не е загубил своето гостоприемство, най-покорно ви моля — заповядайте.
Жана хвана барона подръка, мина заедно с него през покритата галерия и предишното помещение на стражата, превърнато в столова, и влезе в гостната.
Отпред вървеше слуга, който отваряше вратите и скръбното му лице свидетелстваше за нежна привързаност към господаря. Сен-Люк и Бюси завършваха шествието.
Като влезе в гостната, старият барон, все още поддържан от Жана, седна, или по-скоро се строполи в голямото, украсено с дърворезба кресло.
Слугата отвори прозореца да влезе чист въздух и без да напуска стаята, се оттегли в тъмния ъгъл.
Жана не се осмеляваше да наруши мълчанието. Страхуваше се да не разчопли отново раните на стареца с въпросите си. В същото време като всички млади и щастливи хора тя не можеше да повярва в нещастието, за което току-що беше чула. Има възраст, когато човек не е способен да приеме смъртта, защото не вярва в самата смърт.
Тогава баронът, като че ли отгатнал мислите на младата жена, проговори пръв:
— Вие ми казахте, че сте омъжена, мила моя Жана, значи този господин е ваш съпруг?
Баронът посочи Бюси.
— Не, сеньор Огюстен — отговори Жана, — Моят мъж е господин дьо Сен-Люк.
Сен-Люк се поклони дълбоко пред злощастния баща, отдавайки почит не толкова на старостта, колкото на скръбта на барона. Той бащински поздрави младия човек и се опита дори да се усмихне. После неговите подпухнали очи се спряха на Бюси.
— А този господин е ваш брат, брат на вашия съпруг или ваш роднина?
— Не, любезни бароне, господинът не ни е роднина, а наш приятел — Луи дьо Клермон, граф дьо Бюси д’Амбоаз — приближен на херцог д’Анжу.
При произнасянето на името на херцога старият барон рязко се изправи, като изхвърлен от скрита пружина, отправи гневен поглед към Бюси и като че ли изгубвайки последните си сили от това безмълвно предизвикателство — със стон рухна в креслото.
— Какво ви стана? — обезпокои се Жана.
— Вие познавате ли барона, господин дьо Бюси? — поинтересува се Сен-Люк.
— Не. За първи път имам честта да срещна барон дьо Меридор — спокойно отговори Бюси. Единствен той разбра какво въздействие оказа върху стареца произнасянето на името на херцога.
— Да не би да е загубил разсъдъка си? — попита тихо Сен-Люк жена си, докато гледаше учудено барона.
— Изглежда скръбта е помътила съзнанието му — уплашено отговори Жана.
Владетелят на Меридор, който с думите си накара Жана да се съмнява в яснотата на разсъдъка му, съпроводи тези думи с още по-заплашителен поглед, отколкото преди това. Бюси обаче запази спокойствие и издържа този поглед, без да каже нищо, като продължаваше да показва с вида си най-дълбоко почитание.
— Това чудовище — повтори барон дьо Меридор — убиецът на моята дъщеря!
— Какво казахте? — попита Жана.
— Нещастни господине — прошепна Бюси.
— Излиза, че вие не го познавате, след като ме гледате така изплашено — възкликна баронът, хващайки за ръцете Жана и Сен-Люк. — Но нали херцог д’Анжу уби моята Диана! Херцог д’Анжу!… Дъще моя, момичето ми! Той я уби!
Отчаянието, което прозвуча в старческия глас, беше така покъртително, че даже очите на Бюси се напълниха със сълзи.
— Господине — каза младата жена, — дори това да е така, макар че не разбирам как е могло да се случи, вие нямате право да хвърляте вина за постигналото ви ужасно нещастие върху господин дьо Бюси — най-верния и най-благородния сред всички рицари. Погледнете, скъпи господине, че господин дьо Бюси плаче заедно с нас — той също нищо не знаеше за вашата беда. Нима той би дошъл тук, ако можеше да предположи как ще го посрещнете? Мили сеньор Огюстен, в името на вашата скъпа Диана, разкажете ни как стана всичко това!