— А след този съдбоносен ден господин дьо Монсоро не се ли появи? — попита Бюси.
— Оттогава измина един месец — отговори баронът. — Бедният граф очевидно не смее да се покаже пред очите ми, след като не му се удаде да изпълни великодушния си замисъл.
Бюси наведе глава — всичко му стана ясно.
Сега той разбра по какъв начин граф дьо Монсоро е могъл да отнеме от принца девойката, в която се е бил влюбил, и как опасявайки се, че принцът ще научи за женитбата му с тази девойка, е разпространил слуха за смъртта й и е накарал дори нещастния й баща да повярва в това.
— И тъй, господине — каза старият барон, виждайки как младият човек замислено беше свел глава и очи, в които неведнъж по време на тъжния разказ, святкаха искри.
— И тъй, господин барон — отговори Бюси, — поръчано ми е от монсеньор херцог д’Анжу да ви отведа в Париж, където негово височество желае да поговори с вас.
— Да разговаря с мен — възкликна баронът. — След смъртта на дъщеря си да застана лице срещу лице с този изверг! И какво може да ми каже той, който я погуби?
— Кой знае? Може би той иска да се оправдае.
— Притрябвали са ми неговите оправдания! Не, господин дьо Бюси, аз няма да замина в Париж, тъй като покрай всичко друго не желая да се отдалечавам от мястото, където в своя студен саван от тръстика почива бедното ми дете.
— Господин барон — с твърдост в гласа произнесе Бюси, — позволете ми да настоявам. Мой дълг е да ви съпроводя до Париж, тъй като пристигнах единствено за това.
— Нека бъде така — ще замина за Париж — целият разтреперан от гняв изрече баронът. — Тежко на онзи, който пожелае да ме погуби! Кралят ще ме изслуша, а ако не пожелае да ме изслуша, тогава ще се обърна към всички френски благородници. Как можа да се случи това — промърмори той, — в скръбта си да забравя, че в ръцете си имам оръжие, останало до този момент без приложение. Решено, господин дьо Бюси, заминавам с вас.
— А аз, господни барон — каза Бюси, като хвана ръката на стареца, — аз ви съветвам да проявите търпение, да запазите спокойствие и самообладание, подобаващо на истински християнин. Божието милосърдие е безкрайно и неведоми са пътищата господни. Моля ви в очакване на деня, когато бог ще прояви милосърдие, да не ме причислявате към своите врагове, тъй като не знаете какво смятам да сторя за вас. И тъй, до утре, господин барон, когато с настъпването на деня, ако сте съгласен — ще се отправим на път.
— Съгласен съм — отвърна старият господин, който против волята си бе трогнат от проникновените нотки в гласа на Бюси, — независимо от това, какъв сте сега за мен, приятел или враг, в момента вие сте мои гост и дългът ми повелява да ви отведа в определените за вас покои.
Баронът взе от масата сребърния свещник с три свещи и с натежали крачки започна да се изкачва по парадната стълба на замъка, а след него пристъпваше Бюси д’Амбоаз.
След Бюси вървяха двама слуги, които също носеха свещници. Кучетата се надигнаха, готови да тръгнат със стопанина си, но с жест на ръката той ги спря.
На прага на стаята си Бюси попита къде са сега господин и госпожа Сен-Люк.
— Моят стар Жермен би трябвало да се е погрижил за тях. Лека нощ, господин графе!