Графиня дьо Монсоро

— По-тихо — прошепна тя.

— Ето че ви хванах — засмях се аз.

По този начин се състоя, или по-точно се възобнови нашето запознанство.

— Значи днес вече ти…

— Дотолкова съм ощастливен, доколкото може да бъде един любовник. Ощастливен от Гертруда, разбира се, всичко на този свят е относително. Но аз съм повече от щастлив, аз съм на върха на блаженството си, понеже постигнах това, към което се стремях заради вас.

— А тя не подозира ли?

— Нищо, аз нито дума не съм споменал за вас. Нима бедният Реми льо Одоен може да познава толкова благородна особа като сеньор дьо Бюси? Не, само един път с най-равнодушно изражение я попитах:

— А как е вашият млад господин? Вече по-добре ли му е?

— Кой млад господин?

— Онзи, когото лекувах у вас.

— Той не ми е никакъв господин — отговори тя.

— Как така, нали лежеше в леглото на вашата господарка, затова помислих…

— О не, за бога, не — с въздишка каза тя. — Бедният млад човек не ни се пада никакъв. Оттогава сме го видели само един път.

— Значи вие не знаете даже името му? — попитах аз.

— О, знаем го.

— Но дори да сте го знаели, може да сте го забравили.

— Такива имена не се забравят.

— Тогава как се казва?

— Може би ви се е случвало да чуете за сеньор дьо Бюси?

— Естествено — отговорих аз. — Бюси, храбрецът Бюси!

— Тъкмо той.

— Значи дамата?…

— Моята господарка е омъжена, господине.

— Може да сте омъжена, може да сте вярна съпруга и в същото време понякога да си мислите за младия красавец, дори ако сте го виждали… само един път, особено ако този млад красавец е бил ранен, предизвиквал е у вас състрадание и е лежал в постелята ви.

— Прав сте — отвърна Гертруда, — честно, не бих казала, че моята господарка не мисли за него.

Алена вълна кръв нахлу към лицето на Бюси.

— Ние даже си спомняме за него — добави Гертруда, — всеки път, когато оставаме сами.

— Каква чудесна девойка — възкликна графът.

— И какво си говорите? — попитах аз.

— Аз разказвам за разни негови подвизи, а това не е трудно, при положение, че в Париж все за това се говори — как той бил ранил някого, или как него го ранили. Аз дори научих госпожата една малка песничка за него, която сега е на мода.

— Знам я — отговорих аз, — не е ли тази?

Най-острата шпага сред нас
е граф дьо Бюси д’Амбоаз,
и пръв е във всеки салон
пак граф дьо Бюси дьо Клермон.

— Да, да, същата — зарадва се Гертруда. — Сега моята госпожа пее само нея.

Бюси стисна ръката на младия лекар. Необяснима тръпка на щастие премина по жилите му.

— И това е всичко? — попита той, защото човек е ненаситен в желанията си.

— Всичко, монсеньор. О, ще съумея да изкопча още нещо. Но, по дяволите! Не е възможно да се научи всичко за един ден… или по-точно, за една нощ.

Глава 25 Баща и дъщеря

Разказът на Реми направо ощастливи Бюси. Всъщност той беше напълно щастлив, защото узна: първо, че господин дьо Монсоро, както и преди е мразен, и, второ, че него, Бюси вече го обичат.

Освен това искрената приятелска привързаност на младия човек радваше сърцето му. Възвишените чувства карат цялото ни същество да разцъфтява, те като че ли удвояват нашите способности. Добрите чувства създават усещане за щастие.

Бюси разбра, че не бива да губи повече време и, че всяко скръбно потръпване, свиващо сърцето на стареца, граничи със светотатство. При едни баща, оплакващ смъртта на своята дъщеря, има такова несъответствие на всички природни закони, че онази който, има възможност да утеши нещастния родител и не го прави, заслужава проклятията на всички бащи на света.

За владетеля на Меридорския, замък, по заповед на Бюси, беше оседлан бодър кон, който, вече беше на двора редом с коня на Бюси. Баронът и графът яхнаха конете и съпровождани от Реми, напуснаха двореца.

По пътя към улица Сент-Антоан барон дьо Меридор не престана да се изумява. Вече двадесет години откакто не беше идвал в Париж и беше поразен от пъстрата многогласа суетня на големия град: цвилене на коне, подвиквания на лакеи, множество преминаващи екипажи. Баронът намираше, че от времето ма царстването на крал Анри II Париж силно се е променил.

Но независимо от изумлението, граничещо понякога с възхищение, мрачните мисли продължаваха да тормозят съзнанието на барона и според степента на приближаване към неизвестната цел неговата печал растеше. Какъв прием ще му окаже херцогът и какви нови нещастия му обещава тази среща?

От време на време старият барон учудено поглеждаше към Бюси и се питаше: каква непозната сила го застави да последва придворния на принца, на принца, който беше причина за всичките му страдания? Не беше ли по-достойно да отправи предизвикателство към херцог д’Анжу и да не се влачи след Бюси, напълно подчинявайки се на неговата воля, а да се отправи направо в Лувъра и да падне в краката на краля? Какво може да му каже принцът? С какво може той да го утеши? Нима херцог д’Анжу не принадлежи към хората, свикнали да сипят ласкателства, с които като с балсам мажат раната, нанесена всъщност от тяхната ръка. Но достатъчно е да се оттеглят и кръвта руква от раната с нова сила, а болката се удвоява.