Най-после нашите конници пристигнаха на улица Сен-Пол. Бюси като опитен пълководец изпрати Реми напред със заповед да разузнае обстановката и да подготви пътя за влизане в крепостта.
Младият лекар намери Гертруда, бързо се върна и доложи на своя господар, че пътят е свободен и никаква шапка, никаква рапира не преграждат антрето, стълбата и коридора, водещи към покоите на госпожа дьо Монсоро.
Не е необходимо да се обяснява, че всички преговори между Бюси и льо Одоен се водеха шепнешком.
Баронът чакаше мълчаливо и с учудване се оглеждаше наоколо.
„Възможно ли е — питаше се той — херцог д’Анжу да живее на такова място?“
Скромният вид на къщата събуждаше недоверие в душата на барона.
— Разбира се, че херцогът не живее тук — усмихнато каза Бюси, който отгатна неговите съмнения, — това не е неговият дом. Тук живее една дама, която той обичаше.
По челото на стария благородник премина сянка.
— Господине — каза той и опъна поводите на коня, — ние -провинциалистите сме скроени по друг модел, различен от вашия, на столичните жители, леките нрави на Париж ни плашат и отблъскват и ние не бихме могли да живеем сред вашите тайни. Мисля, че щом херцог д’Анжу желае да се срещне с барон дьо Меридор, то трябва да го приеме в двореца си, а не в дома на една от любовниците си. И после — добави старецът е дълбока въздишка, — вие, който както ви разбрах сте човек с чест, защо ме водите при такава жена? Може би с това искате да ми дадете да разбера, че моята бедна Диана би останала жива, ако подобно на стопанката на този дом беше предпочела позора пред смъртта?
— Стига, стига, господин барон — каза Бюси със своята сърдечна усмивка, която беше най-сигурното му средство за убеждаване на стареца, — не се задълбочавайте в измамни догадки. Давам ви честната си дума на благородник, че дълбоко се заблуждавате. Дамата, която предстои да видите, е образец на добродетелта и е достойна за най-голямо уважение.
— Но коя е тя?
— Тя е… съпруга на едни благородник, когото познавате.
— Нима? Но тогава, господине, защо ми казахте, че принцът е обичал тази жена?
— Защото аз винаги говоря само истината, господин барон. Влезте и ще видите сам, лъжливи ли бяха обещанията ми.
— Внимавайте, аз оплаквах моето любимо чедо, когато вие ми казахте: „Бъдете спокоен, господине, божието милосърдие е огромно.“ — Да се обещава утешение на моята скръб е все едно да се обещава да стане чудо.
— Влезте, господине — повтори Бюси със същата усмивка, на която баронът не можеше да противоречи.
Баронът слезе от коня.
Объркана и смутена, Гертруда стоеше на вратата и поглеждаше към Одоен, Бюси и барон дьо Меридор, без да е по силите й да разбере по какъв начин провидението ги е събрало заедно.
— Вървете да предупредите госпожа дьо Монсоро — каза графът, — че господин дьо Бюси се е върнал и че веднага желае да я види. Но, заклевам ви — тихо добави той, — нито дума за това, кого съм довел.
— Госпожа дьо Монсоро! — смаяно промърмори старецът, — госпожа дьо Монсоро!
— Заповядайте, господин барон — покани го Бюси, като леко го побутваше към антрето.
Старецът с подкосяващи се крака започна да се изкачва по стълбата, когато всички чуха, всички чуха, казваме, необикновено развълнувания глас на Диана:
— Господин дьо Бюси ли, Гертруда? Господин дьо Бюси ли казахте? Нека влезе!
— Качвайте се, господин барон — каза Бюси.
Но баронът, целият разтреперан, се спря, хвана се за перилата и започна да се озърта наоколо. В този момент пред него на горната площадка, огряна от златистите слънчеви лъчи, се появи Диана, сияеща от красота, с усмивка на уста, макар че съвсем не очакваше да види своя баща.
Тя се стори на барона някакво неземно видение. Издавайки страшен вопъл, той замръзна на мястото си с блуждаещ поглед и протегнати напред ръце, като истинско и съвършено въплъщение на ужас и отчаяние, така че Диана, която вече се готвеше да се хвърли на шията на баща си, също се спря изумена и уплашена.
Баронът отмести ръката си, напипа рамото на Бюси и се облегна на него.